Месецът подаде жълто око иззад облака и сянката на байрактаря полази по скалите, начупи се, но скоро прилегна в тревата и тръгна пред него — черна като мисълта, която го водеше тука.
Откак само за да откраднат овцете, бяха изгорили с лека ръка децата му, и неговата ръка олекна — сякаш не тежък ятаган, а перце стискаха възлестите му пръсти: въртеше го, без да отмерва много, забиваше го в гърди, в гърбове, в кореми, после го изтриваше в тревата и отминаваше из пътя си … Всеки, който с нещо увреждаше на народа или се спречкваше в пътя на дружината, ако не разбереше от първа дума, погиваше при сгода, па и без сгода, че не те, а изедниците бяха наложили мярката: човекът да не струва дори колкото едно яре.
Като яре трябваше да загине и тая мома, за да се възпре войводата. И да я върнеха на село, той би тръгнал по нея и всичко щеше да се разбърка…
Горан стисна ножа.
„Какво е криво момичето? Какво е криво?“ — сякаш викаше някой у него.
Но байрактарят продължаваше да върви.
— По-добре тя, отколкото дружината! — беше отсъдил съветът на старите и той нямаше какво да му мисли.
Изправи се над спящото момиче, опита с пръст върха на ножа и без да ще, се огледа. Балканът над него се изгърби като звяр, готов да скочи върху му.
В това време Димка се извърна. Лицето й се окъпа в лунното мляко. Кротка усмивка придръпна крайчеца на устата и лепна мъничка трапчинка на бузата й.
„Сънува нещо хубаво…“ — рече си байрактарят и безсилно се отпусна върху камъка до главата й.
Може би измамната светлина на месеца да го полъга, но колкото повече гледаше тоя умирен от съня образ, толкова по-живо му напомняше той светлото лице на божията майка от чудотворната икона от Троянския манастир. А и забрадката се бе смъкнала, та косата й блестеше като златната нимба на иконата. Приликата бе толкова голяма, че той трепна, когато устните й помръднаха. Приведе се и подаде ухо.
— Страхиле … пръстенчето …
каза, но думите се стопиха в тих смях и байрактарят не можа да ги различи.
Едно славейче зачурулика на приведеното над пропастта дръвце. Байрактарят се извърна, но не видя ни дървото, ни птичето, а само ширналата се, обсипана със светла жарава небесна шир, която взе отведнъж очите му. Бляскавата ладия на месеца се носеше върху посребрените облаци.
„Ами ако господ ме гледа!“ — примря страшният хайдутин и усети как почна да се смалява, да се смалява — стори му се, че стана по-малък от пилето на дръвцето, по-дребен от тревичките, които се галеха с ветреца. Славейчето зачурулика по-силно, като че му хортуваше нещо. Вслуша се, като не сваляше очи от крепналото се над него златно небесно око.
Не, не пееше само пилето — всяка Звездица бе малка камбанка, която ръсеше песенчица от високия сияен купол.
Изправи се хайдутинът и вдигна ръка да се прекръсти, без да усеща, че тая ръка още стискаше ножа. Но като сви несвикналите си пръсти за светия знак, острото желязо само падна в тревата.
— Господи, прости мене грешния! — промълви гласно той и се прекръсти бавно и широко. Ръката му едва довърши кръста, и китката се свлече отмаляла под сърцето.
— Ти ли си, Страхиле? — счу той глас зад себе си. Димка се беше пробудила и го гледаше как се кръсти откроен на небето — едър и страшен.
— Бай Горане! … — подвикна задавено момичето и се придигна стреснато.
— Не се плаши — усмихна се благо байрактарят и седна до нея на камъка. — Спи си, спи … Завий се хубаво. На ти и моето кебе.
И той свлече наметката си и я просна грижливо върху краката й …
— Мен … не ми е … студено — мъчеше се момичето да удържи тракането на зъбите си. — Сънувах нещо …
— Знам — кимна глава хайдутинът. — Виждах те, че сънуваш.
— Къде е … Страхил?
— Тъдява е … Лежи си ти, спи … Той ще дойде.
Заметни се да не изстинеш … Аз оня ден ти се по-скарах, ама ти не ми връзвай кусур. Тя, нашата работа, е такваз…
— Как си го пък запомнил! — обади се с бледа усмивка момичето, като закопча кожухчето си и седна до него на камъка.
Горан извади пунгията и почна да тъпче лулата си.
— Свикнал съм да помня лошото… — каза той все така благо. — Гледах те, като спиш, и какво ли си не премислих. Сетих се за една … приказка. Трябва някой път, рекох си, да я разкажа на нашата Димка.
— Каква ще е тая приказка? — радваше се момичето, задето тоя вечно навъсен хайдутин беше заприказвал като човек с нея.
— Ами… приказка — додаде Горан и смукна лулата си. — Ще я чуеш каква е…
Мина доста време, преди байрактарят да подхване приказката си, а когато заговори, гласът му беше съвсем заглъхнал:
— Имаше… Имало едно време едно село и в селото една хубава мома. Рада я викали. Много била хубава тая Рада. Който я видел, спирал да я погледа и не можел да й се нагледа. Още от дете техните почнали да я крият от турците. Как да е — увардили я. Намерила си тя едно момче, комшийче им било — младо, работно, яко. Овчарче. Кавалджия. Прочут свирец… Като засвирело, и щурците в полето, и пилците в гората млъквали да го слушат. Направило си момчето хубава къща край кошарите в гората и отвело там младата си булка. Да са по-далеч от агарянците. Заживели си те като в топло гнездо. Намерили им се три деца — две момченца и едно момиченце. Момиченцето било най-мъничкото. Капчица. Виждала ли си росни капки по трендафил сутрин?