— Виждала съм — отвърна тихо увлечената в приказката девойка.
— Като капчици святкали и неговите оченца. Радвала се майка им, по цял ден им шътала и пеела. А баща им, каквото и да се разправял с овцете — все за тях си мислел. Излизали вечер на язлъка. Момиченцето седяло в полата на майка си, а момчетата — от двете страни на баща си: чакали го да засвири. Месечината греела като сега. Свирел им той с кавала, докато главиците им клюмвали на коленете му…
Байрактарят толкова се унесе в приказката, че сви уста и засвири. Димка не смееше да мръдне — не можеше да повярва, че от тия слепнали под мустаците вкоравени устни може да се излее като от меден кавал толкова лека и безгрижна свирня. Слушаше свирнята и сякаш виждаше светлото видение на горската къща, на младата Рада и дечицата, заспали в скута на баща си. Ако има дом някога, такъв ще е и той. Ще излизат вечер на язлъка, ще седят с децата…
— Що замълча, бай Горане?
— Какво каеш? — вдигна той приведената си глава.
— Довърши приказката.
— Ще я довърша… Една нощ турска шайка нападна къщата и я подпали. Децата изгоряха живи. И момченцата, и момиченцето.
— Мамицее! — писна уплашено момичето.
— Трай, не се плаши… Това е приказка, отдавна е било… Строшил бащата кавала си и оттогава никой не го чул да засвири.
— Не, това не е приказка. Това наистина е било — каза с разтреперани устни Димка. — Чии? Чии бяха децата?
— Мои — издума глухо байрактарят. — Толкова години минаха, а още не мога да ги прежаля.
— Бате Горане — похлипна Димка. — Няма ли да се свърши нашето тегло…
— Ще свърши — отвърна той и тръкна с длан очите си. — Щом всичко на тоя свят има край, и теглото ще свърши. Ще се надигнат един ден живи и мъртви и ще викнат: не искаме децата ни живи да изгарят!… Голяма борба ще бъде, кървава, много свят ще погине. Но които останат — ще живеят. Децата им ще тичат из поляните, а старите ще седят по язлъците и ще свирят… Ще свирят и ще си спомнят кога и те са били деца…
Ако имаше бог на това небе, той трябваше да види сълзите на стария хайдутин.
— Хайде, аз трябва да вървя вече — обади се байрактарят по едно време и се изправи. Развърза кемера си, извади жълтица и я подаде на момичето.
— Когато ти се случи да влезеш в черква, сложи я пред иконата на света Богородица. Запали по една свещ за душиците на децата. Трички бяха… И още една запали. За нея… за Рада. Хубава беше. Като тебе беше хубава.
Димка се наведе, взе жълтицата и целуна ръката на хайдутина.
— Ти си легни и чакай Страхила. Като го видиш, кажи му: и бай Горан ти дава прошка … Прощава те заради… Само тъй му кажи — не довърши той и се загуби в тъмното между скалите.
Мъка
Минал някога един русенски паша през Балкана и проснал чадър навръх билото — да почине и похапне сред ливадите на превала край студения извор под брястовете. Хапнал си пашата, полегнал да почине, станал, пак похапнал — припаднала нощ. Разпалили буйни огньове сеизите му, запели провлечени песни, заразказвали приказки — та до съмване. Пак прилегнал пашата на меките възглавници под чадъра си, а като станал, пак похапнал…
Не му се тръгвало — толкова му допаднал тоя мирен, извисен над долните грижи и ядове планински покой.
— Да тръгваме — рекъл той с усмивка на третия ден, — че току виж — станал съм и аз хайдутин.
А на тръгване дума дал на овчарите, които го изпращали — чешма да изгради на извора с три пишура и дълго каменно корито, та който мине, с добра дума да го спомене.
Не забравил пашата думата си и пратил чета майстори. Зачукали, заправили — преди още да паднат мъглите, запели в коритото куршумените пишури.
Минало година-две, и Величко кехая, етрополчанинът, се изкачил горе да обиколи стадата си и да отбере по-тлъстите овни. Приседнал под буката край чешмата, похапнал и той като пашата печено сугаренце, пийнал си от чучура и рекъл:
— Пашата чешма изгради за хаир, аз пък хан ще направя. Да има къде закъснелите пътници да се подслонят в лошо време, а и на мен да ми е сгода, когато идвам при овцете.