Гласът на циганчето ясно нареждаше:
Назад й ръце вързали, на планина я завели — на хайдушкото сборище …
— Стига бе! — ревна изведнъж Страхил и пипна дъската, като че искаше да я изкърти от колците. — Отгде я измислихте! Тая ли песен намерихте да пеете! — викаше той, па току пресегна, сграбчи котлето и го запрати в каменната стена насреща.
— Страхиле! — изуми се дядо Петър. — Какво правиш, Страхиле!
Трясъкът на котлето опомни хайдутина. Без да погледне някого, той се извлече покрай масата, отлости вратата и пак потъна в синкавата нощ.
— Бог да помага! … Бог да помага! — шепнеше старецът, като се кръстеше бързо.
Земьо, отвори се!
Съмваше вече, когато Страхил надникна в процепа и огледа поляната.
По това време Герго вече разпалваше огъня, а когато биваше много студено — и по две, и по три огнища палеше, за да се припичат момчетата, докато мине сутрешният студ. Но сега не се виждаше нито огън, нито хора се мяркаха покрай огнищата.
Войводата претича полянката и разгърна храстите пред пещерата. Дупката беше зазидана и затрупана с пръст, а по нея присадени малки издънки. Спусна се към огнището в долния край, но обгорените главни отдавна бяха угаснали. Приведе се и почна да рови пепелта. Усети малка топлинка на пръстите си, но и тя изчезна.
Изправи се, обзърна още веднъж хайдушкото сборище и спря очи на старата бука сред поляната. Затича към нея и още отдалеч видя двете пресни резки, пресечени косо с още една — техния си хайдушки нишан, който значеше, че дружината е тръгнала на далечен път. Забърка се като загубено в гората дете. Резките личеха съвсем ясно, а той пак не искаше да повярва, че дружината е могла да избяга от него. Откъсна лист от буката, сбра всичкия си дъх и свирна, като че ония, що си бяха отишли, можеха да се върнат.
Гората мълчеше.
— Горане! — прови той с все сила. — Димо-о!
„… ане … о-о-о …“ — отвърна ехото откъм Пресечния камък.
Облегна се на буката, под която толкова пъти бяха седели на приказки, под която толкова пъти бяха пели — тъжни — за старите войводи, и весели, каквито;! се пеят по хора и седейки. Но и буката не му даде опората си: краката му се подвиха, омаломощеното тяло се смъкна надолу.
— Земьо… земьо… — хъхреше изоставеният от дружината си войвода и дращеше с нокти пръстта около корените на буката. — Отвори се, земьо!… Земьо…
— Страхиле! — извика някой уплашено. Извърна се — над него стоеше Димка.
— Какво правиш, Страхиле? Защо викаш?
— Къде е дружината? — рипна той и я сграбчи за раменете.
— Ами не знам… Когато станахме тая сутрин, нямаше никой. Намерихме само на камъка една кърпа с хляб и печено месо… Че къде може да са отишли? — проплака момичето. — Кажи, Страхиле!
— И аз не знам — отвърна беззвучно осиротелият войвода.
Момченцето на бея стоеше настрана и го гледаше с пръстенце в устата.
Първи дни
Той, денят, едва-що настъпваше. Кучетата още се гушеха по сламите — нито едно не залая подир момъка, който тичаше покрай селските пътища и ниски каменни дувари, като влачеше тоягата си. Изведнъж сви, блъсна, без да се запре, една плетена вратница, но тя не се поддаде, защото беше залостена отвътре.
— Чичо Димитре! … Ей, чичо Димитре! — викна момъкът навътре към скритата в сливака къщурка.
Сега вече и глухите кучета биха го чули: едно пале джавна откъм сламите, от градината замята цици кучка, а по нея се спусна голям овчарски пес и всички се втурнаха към подранилия гост. Момъкът размаха кривака да ги прогони, но те още повече се настървиха.
— Чичо Димитре! — викна той още веднъж. Изпод навеса на вътрешния двор се обади глас:
— А-о!
Старият стопанин трябва да мажеше колата си, защото се показа между сливите с катраник в едната ръка и омаслено перо в другата.
— Ти ли си, Ангеле! — викна той и закуцука към вратата, че Горановите мехлеми още не бяха заздравили раната му. — Чиба бе! — извъртя старецът катраника към овчарката. — Вълци да ви ядат! Какво си подранил? Какво е станало?
— Деде! — присви очи момъкът. — Не се преструвай толкова…
— На мене ли думаш? — зачуди се дядо Димитър.
— А, не! На кривака си приказвам … Къде си скрил госта си? — запита по-тихо момъкът.
— Кой гост бре, момче?
— Страхил! — отсече Ангел и устата му се обтегна в широка усмивка, която трябваше напълно да разкрие дядо Димитровото хитруване.
Но старецът нищо не разбираше:
— Не се шегувай, сине, ами ако наистина знаеш нещо — кажи. Никакъв гост не е дохождал у нас.