— Хайде де!
— Казвай бе, човече, да те вземат никаквите! — ядоса се старият, като мушна перото в дупката на катраника и окачи брънката на един от шиповете на вратника.
— А пък аз мислех, че ти пръв ще се научиш. У тях, рекох си, е слязъл…
— Кой да е слязъл бре?
— Страхил! Върнал се е в село. Чичо Стамен, говедарят, снощи го е видял, като е идвал насам. Приказвал е с него в гората.
— Приказвал е, вятър — все още не вярваше старецът. — В гората и турчин да си, пак ще ти се случи да срещнеш хайдутин.
— Приказвал е — продължи настойчиво Ангел. — Бай Стамен дирил снощи телето на бабини Райкини по Окрайна, когато срещнал Страхила. Вървял си полекичка и пушка дори не носел. Войводата му рекъл: — Добра среща. — Дал бог добро, войводо — отвърнал чичо Стамен. — Къде така си се упътил? — В село — рекъл Страхил. Селото не е сгодно място за хайдути — закачил го чичо Стамен. Щом е село, то е за всички — подметнал Страхил и отминал.
— И ти какво си рече? Щом Страхил е минал покрай чичо ти Стамена, право у дядови ти Димитрови трябва да е слязъл. Ангеле, Ангеле — заовайква го старият.
— Ама това не е всичко! — разсърди се момъкът. — И жена е имало с него. Димка!
Нарочно да го беше скроил, пак нямаше да смае толкова стареца.
— А, повярва ли сега? — възликува Ангел.
— Трай, трай, да мине това куче! — обади се тихо старецът, като врътна глава към улицата.
Уличката беше тясна и чорбаджи Иорданчо Крастата — висок, червендалест старец — не можеше да не ги види. Но той не извърна глава, а и те не го поздравиха.
— И той трябва да е чул за Страхила, щом се е разшътал по това време — каза разтревожено старецът. — Бърза да иде при субашата. Ела, ела да идем у Страхилови… — отвори той вратницата. — Ако Страхила наистина е слязъл в село, той у тях си е отишъл.
А чорбаджи Йордан продължи да потраква с алената си тояга и да крачи ядосано надолу. Щом стигна края на улицата, той се присламчи зад един плет и погледна нагоре, гдето вече подтичваха Ангел и дядо Димитър.
— Отиват, хаирсъзите, да го търсят! — метна чорбаджията пискюла на феса си. — Ятаци нали са!…
— Добро утро, чорбаджи — викна някой почти в ухото му.
Иорданчо стреснато се извърна и видя през плета Сиромах Петър да дига гащите си:
— Клеча и си викам: кой ли мърмори така? Па то бил нашият чорбаджия.
— Хайде, хайде! — кипна Иорданчо. — Че ще прескоча плета и ще ти нашаря дирника!
— Ама ще стъпиш на нещо и ще измърсиш калеврите си! — пак се засмя мъничкият, мършав селянин и почна да опасва кърпения си пояс.
Йордан шибна плета с тоягата, изпсува и си тръгна, но Сиромах Петър не го остави:
— Дядо чорбаджи! Ей, дядо чорбаджи, обърни се! … Чу ли новината?
Знаеше чорбаджията какво ще му каже дрипавият селянин, но пак се извърна:
— Каква новина бе, гольо?
— Казват, чорбаджи, че Страхил се бил върнал. Нощеска го видели. Какво ще кажеш а? Драго ли ти е? — викаше селянинът, като че старият чорбаджия беше глух.
Йордан се врътна изведнъж и се спусна към плета с вдигната тояга.
— Чакай бе, чорбаджи! — отстъпи Сиромах Петър с престорена уплаха. — Какво съм виновен аз? Хората приказват!
— Хората! Хората! — риташе чорбаджията сухите клечки на плета и размахваше тоягата над главата си. — Ще ти дам аз да разбереш. Вместо да слушаш какво дрънкат хората, ти за борча си да беше помислил! Ще ти дойда с кабзамалина — хубаво да помниш!
— Недей, чорбаджи — позатихна войнствената радост на Сиромах Петър. — Какво съм крив аз, че всинца по село само за това приказват.
— Ще видиш ти, ще видиш! — още веднъж се закани чорбаджи Йордан и полетя към кафенето.
Раничко беше още, но по-старите турци вече слизаха един по един от махалата си и се редяха по рогозката на язлъка пред Османовото кафене. Само за тукашния субаша Хасан ага имаше едно напълнено с памук шилтенце — да му е по-меко, а и по-височко да е от другите.
Хасан ага бе кръстосал крака на шилтенцето, сърбаше горчивото кафе от широкия шарен филджан и смучеше оставеното малко встрани наргиле.
— Добро утро, субаша ефенди — поздрави по турски още отдалече чорбаджи Йордан.
— Добро утро, чорбаджи йордане — отвърна агата, като остави за малко филджана си на преградката на ниския язлък. — Буйурум. Мустафа, направи едно кафе на чорбаджията!
Йордан събу калеврите си, сви се на рогозката от дясната страна на субашата и зачака кафето, искаше му се да бъде спокоен като агата, да заговори, след като сръбне първата глъдка, а не можеше, че много нещо беше му се насъбрало тая сутрин: местеше се, пухтеше и току оглеждаше мегдана, гдето се мяркаха подранили за вода бабички и скърцаха тръгналите по къра коли. Не, не можа да дочака кафето — приведе се към агата и запита тихо: