— Колко сеймени имаш?
Агата извърна бавно глава към него и го погледна сънено.
— Ти, чорбаджи, както ми се види, лош сън трябва да си сънувал — рече той зачудено, но когато се извърна и посегна да вземе филджана си, в крайчеца на очите му трепкаше някаква по-жива светлина.
— Ох, Хасан ага — развърза език чорбаджията, — кам да беше сън! Знаеш ли? — пак се прибра той. — Страхил бил слязъл тая нощ в село.
Ала субашата не се смая — той дори не мръдна. Изсърба бавно-бавно кафето, смукна още веднъж наргилето, остави филджана и едва тогава рече:
— Е, та какво, като се върнал?
— Хасан ага! — така се отметна Крастата, че гърбът му се блъсна о стената. — Ти ли ми приказваш това? Аз ти викам за хайдутина Страхил?
— Така де — усмихна се в мустака си турчинът. — И аз за него ти викам… Ние с него отдавна се знаем… Не е лош човек. Не е закачил досега мирни люде от нашия край.
— Ама, ефенди — нищо не разбираше чорбаджията, — това е хайдутин, пладнешки обирач! Има-няма две недели, откак неговите разбойници ограбиха десет от най-тлъстите ми овни в карабунарските пасища.
— Ограбили… — провлече субашата, като че искаше да ядоса стария си приятел. — Гладни са били … То, ако вземем толкова да издирваме, кой не граби? Ти не грабиш ли с две ръце? Ако аз бях на негово място, да съм ти теглил калъча сто пъти!
— Ама ти… Чакай бе, джанъм… — уплете се чорбаджията. — Аз ли сънувам, ти ли бълнуваш? Колко пъти досега си го гонил с потерите?
— Гонил съм го, право е — съгласи се субашата. — Ама то беше само за очи… От днеска заедно ще си пием кафето.
Чорбаджията хлъцна и се изправи не за годините си пъргаво.
— Къде забърза? — подръпна го Хасан ага за края на абата.
— Ще си вървя — изсумтя в белите си мустаци Йорданчо, но все не тръгваше. Разбираше той, че нещо беше станало, и много му се искаше да го узнае. Ако си идеше, нямаше от кого да го научи.
— Седи де, седи… — почна да отстъпва агата. — Я виж, Мустафа ти носи кафето.
— Не ти ща кафето! — продължаваше да се люти чорбаджи Йордан. — Ти на подбив ме взе мене! — Пак се сети за Сиромах Петър край плета и още повече кипна: — Ще си ида, щом и султанските хора почнаха да си пият кафето с хаирсъзите.
— Седни да ти разправя — отстъпи най-после агата, след като си направи кефа да ядоса чорбаджията. — Тя е дълга за разправяне, ама на тебе ще ти я кажа…
Старият чорбаджия пак се сви до него и пое кафето си. Чашката потрепера и няколко капки паднаха на сините му, опасани със златишки гайтан потури, но той не ги видя, защото не сваляше очи от черните мустаци на съседа си.
— И аз кипнах като тебе вчера — подхвана агата, — когато Юсуф дойде и ми рече: Мехмед заръча да не закачате вече хайдутина Страхил. После, като ми разправи той всичко, разбрах, че така ще е по-добре за всинца ни.
На язлъка се качиха още трима-четирима чалмалии и субашата сниши глас. Но колкото повече той разправяше, толкова по-радостно блестяха очите на съседа му, който слушаше с подложена на ухото ръка.
Кафето на чорбаджията така си изстина на рогозката.
— Разбра ли сега? — поглади агата своята боядисана синкавочерна брада.
— Мустафа! — викна изведнъж чорбаджи Йордан така силно, че дори ниско пребрадените копачки, които бързаха с наведени глави през мегдана, се престрашиха да се извърнат към кафенето. — Чуеш ли, Мустафа!
Гърбавият турчин изхвръкна като подбишнат на прага.
— Кажи, чорбаджи!
Йорданчо затръска броеницата си.
— Кой каквото пие тая заран — викаше той, — все на моя сметка ще го пишеш! Гледай само хубаво да броиш кафетата! А на тебе — извърна се Йордан към агата и додаде по-тихо — ще ти пратя още днеска едно печено шиле барабар с тепсията. Няма да ми я връщаш! Така да знаеш! Дето ме ядоса тая заран… Брей, брей, брей! — не можеше да се успокои старецът. — Тъй било, смирило се кучето, налегнало си парцалите. Брей, да мирне селото, че и аз да мирна…
— Кажи, чорбаджи, защо ти е драго, та и ние да се порадваме сабахлем — обади се един възрастен турчин откъм вътрешния ъгъл на язлъка.
— То за вас е радост и не е, ама за мене е истинска радост! — отвърна той и се изправи. — Прощавай, Хасан ага, ще ида да се поразтъпча малко, че не ме свърта на едно място.
— Барем кафето си да беше изпил — засмя се субашата след него.
— Кой ти гледа сега кафето! — подвикна Крастата и заситни през мегдана, като въртеше весело алената си тояга и бъбреше нещо под мустак.
Песента лъже
Старото куче на Страхилови клечеше до разхвърляната купчина сено и гледаше господаря си и жената, която спеше до него в сеното. Чу то как чуждинци влязоха в двора, но дали защото беше много старо, или пък смътно долавяше с кучешкия си ум, че на младите много им се спи, та не само не джавна да ги събуди, а дори и главата си не извърна към гласовете.