Дядо Димитър и Ангел се промъкнаха през бъзоляка, изкачиха се бързо по стъпалата и побутнаха вратата.
— Затворена е — рече Ангел.
— Ама е отваряна — позна старецът, като оглеждаше белезите от пръсти по прашната дъска. — Идвал е някой — продължи той да се вглежда по язлъка, гдето още личеха следите от стъпките, които Страхил беше оставил, когато идва през една от миналите нощи. — Ела да надникнем през прозореца — сети се изведнъж той, дръпна Ангела за ръката и запрескача надолу стъпалата, без да се грижи за болката в крака си.
Взеха една кой знае кога оставена под язлъка греда и я изправиха под прозореца. Ангел се покатери по нея и надникна в стаята.
— Види ли се някой? — питаше дядо Димитър, като прикрепваше дървото.
— Всичко се вижда, ама няма никой вътре.
— Виж де, хубаво гледай!
— А бе нали гледам Одърът е празен — няма никой по него.
— Слизай тогава… Казах ли ти аз? — клатеше глава дядо Димитър. — Видя ли, че Стамен те е излъгал?
— Аз ще му кажа нему — закани се момъкът. — Ама нали и ти видя стъпките по язлъка?
— Стъпките, стъпките! — мърмореше старият недоволно. — Пуста къща — всеки може да се разхожда около нея… И да го е видял Стамен, кой знае къде е отивал! Навярно е искал да скрие Димка някъде, та беят да не може да я намери.
— Ела пак да огледаме — тръгна Ангел към стълбата. — Ей го! — сепна се той отведнъж.
— Къде е? Къде е? — питаше старецът, като се оглеждаше и нищо не виждаше.
— Ей там при кучето! Страхиле! — викна момъкът.
Страхил чу вика в съня си и тутакси рипна. Събуди се и Димка. Стана и почна да оправя сламките от вълненика и престилката си. Ангел се втурна към тях, като викаше лудо:
— Ето ги! … Ето ги! …
И дядо Димитър забрави годините си и затича по него.
— Димке, дъще!… Оф Страхиле! …
— Сестрице! — сграбчи момъкът сестра си и я завъртя като перпелешка около себе си.
— Ангеле! — смееше се и плачеше тя.
— Че бива ли така, Страхиле! — кореше дядо Димитър Страхила, като го подръпваше объркано за елека и току поглеждаше през дърветата към обраслите с буренак дувари покрай улицата. — Защо не дойдохте направо у нас? Ами в сешмо да спите.
— Късно беше, та не искахме да ви будим. А и щеше ми се да си преспим в нашата къща. Толкова години съм спал все по чужди къщи и под белите буки.
— Добре е то — неопределено се съгласяваше старият, — ама все пак не сте направили хубаво, дето не сте се обадили.
Щеше му се да укори хайдутина, задето беше оставил момата да спи на едно място с него, когато е можел да я отведе при техните, а не му идваше да го каже. Радостта, че вижда братовата си щерка пак жива здрава и весела, спасена от конаците на бея, а и тревогата, че Страхил се измъчваше така явно заради нея, спотъмваха желанието му да ги кори само заради това, че хората щели да си помислят нещо.
— Бързай, Страхиле, че полето денем е открито като длан. Трябва час по-скоро да се измъкнеш! Ей сега видяхме Крастата — тичаше да иде при субашата.
— Нека си тича — засмя се Страхил. — Я дай да ти целуна ръка.
— Защо пък ръка ще ми целуваш? — учуди се дядо Димитър.
— Така, дай първо — Страхил се наведе и целуна ръката му. — Кажи сега… Как беше там… Кажи: бог да благослови… вашата сватба … — отсече с тих смях Страхил и прегърна Димка през рамото. — Вчера ние се венчахме в Каменделския манастир. Поп Гаврил ти праща много здраве…
— Бате Страхиле! … Како Димке! — заплете се от радост Ангел, па току сграби калпака си и го тупна о земята.
— Ами как така? … Кога стана? … Може ли? … Ама нали… — бъбреше старецът и не знаеше да се радва ли, какво да прави.
Почиташе той Страхила, както го почитаха всички сиромаси чак до морето. Но то беше почит към хайдутина Страхил, към неуловимия горски човек, народен закрилник, по-свой и по близък понякога и от господа. Че само името му смьряваше изедниците и ги правеше по-кротки от гергьовски агнета. Тежко живееше раята, плащаше големи даждия, работеше ангария из чифлиците на аги и бейове, но сберяха ли се вечер селяците, запееха ли неговата песен, на всички олекваше — имаше кому да се надяват, имаше кому да се оплачат.
И тоя Страхил беше слязъл сега от високото, за да се ожени за братовата му щерка. Имаше нещо, което не се връзваше в простия ум на стария. Щеше му се да улови краищата, да ги свърже, а не можеше. Гледаше го — едър, личен мъж, — с кон да обикаляш, не можеш срещна такъв като него. Ако си живееше като тях в село, кой би отказал да му даде най-милата си Щерка. Не, не беше на добро тая прибързана хайдушка сватба. За хайдутина, както и да е — ще скита по гори и планини, но тежко и горко за момичето. Каквото и да направеше той — все тя щеше да си пати. Освен ако я вземе и отведе нанякъде — във Влашко ли, в друг ли край, само да е по-далечко. Те майка му, що е майка, не оставиха, дорде не я умориха заради сина й, та нея ли…