Димка гледаше как чичо й въси вежди и скубе смръщено мустаци и разбираше, че старият не се зарадва.
— Хайде де, дай благословията си! — подкани натъртено младоженецът.
Най-после дядо Димитър пресегна с разтреперани ръце, обхвана лицето на братовата си щерка и я целуна по челото.
— Бог да те варди, дъще! — похлъцна той. — Аз, Страхиле, ще я гледам като свое чедо, както и досега съм я гледал. Макар че съм стар…Ай теб господ да пази — продължаваше да нарежда старият. — Дано и ти видиш добър ден. Отмяна да си отгледаш. Само, молим ти се, ако ни обичаш, остави я вече и бързай, че онова куче ще те преяде. Виж, хората почнаха да заничат.
— Не бой се, дядо Димитре — успокои го Страхил. — Никой нищо няма да ми направи. Свърши се моят хайдутлук.
— Мълчи, не думай! — наново се смая старецът. — Как така се свърши? Ами дружината? Ами Мехмед?
— Разбрахме се ние с него — сви вежди Страхил. — Върнах му детето и той миряса…
— Вярно е, чичо — обади се Димка. — Покажи му, Страхиле, броеницата, която ти изпрати по Юсуф кучкаря…
Но Страхил не показа броеницата.
— Я по-добре елате да прегледаме къщата — отмести той разговора и пръв тръгна към старата къща. — Трябва да видим какво ще се прави.
Вървеше напред и приказваше, без да чака да го настигнат другите, че не му се искаше да почнат изтънко да го разпитват като как беше изоставил хайдутлука и дружината си.
— Аз по-късно нова къща смятам да правя, а засега и старата ни стига. Двама сме — ни дете, ни коте. Ще поразтребим как да е, ама не знам вар отгде да вземем? Майстор Георги дали е тъдява? — питаше той, без да очаква отговорите. — Трябва да го викнем, че покривът е протекъл и таванът се е откъртил. Ще знаете, че ако дотрябва нещо и няма отгде да си го купим, от вас временно ще го вземем.
— Димка всичко си има! — обади се Ангел, като извиваше глава, за да долови погледа на зетя си. — Отделено е настрана в мазето на чичо ви.
— Още днеска ще го прекараме — додаде старецът. Димка вървеше до мъжа си, слушаше го и все повече се радваше.
— Добитък само си нямаме — обади се тя, като поклати загрижено глава, макар че очите й светеха от щастие.
— Това да ти е грижата — махна леко ръка новият стопанин с такава убеденост, като че все с дом и добитък беше се разправял. — Добитък лесно се купува, щом като има с какво. Ти, дядо Димитре…
— Чичо трябва да ми викаш! — възправи се старият, който полека-лека свикваше с новото положение. — Щом речеш чичо, всеки ще знае за кой чичо ти е думата. Един чича имаш. Името се слага, когато говориш за чуждинците — чичо ти Стамен, чичо ти Вълко, чичо ти Димитър Георгиевия, така да знаеш.
— Ама ти не му връзвай кусур — обля ги със смеха си Димка. — Той си е прост, че не е живял между хората.
Смееше се и Страхил:
— Само чичо, тъй ли, а? Добре, чичо. Искам, чичо, да те пратя нейде.
— Ще ида, щом като искаш — съгласи се старият.
— Ще тръгнеш волове да ми търсиш. Чак из Плевенско ще идеш. Там съм виждал аз волове като за мене. Рогата им са извити като месечина. Бели са и широки в гърба, с дълги дебели опашки — не волове, ами хали.
— Далечко е Плевен, Страхиле. Дорде ги докарам, току-виж, някой читак ги издърпал от ръцете мИ.
— Ха! — тупна пестници в едната си длан Страхил. — Че как ще ги издърпа? Ти му кажи само: „Страхилови добичета са, не ги закачай“ — и той ще си отмине.
— Ами ако не отмине?
— Ще отмине! — настоя Страхил и ръката му, без да ще, се опря на празния силях, гдето се подаваха само мънистата на Мехмедовата броеница.
— Не се пипай — подметна му старецът. — Там нищо няма…
— Макар че няма! — тръсна глава довчерашният хайдутин. — Ти му кажи, че воловете са мои, и ще видиш, че няма да посегне. Искам и коне да ми купиш.
— Добре бе, и коне ще ти купя…
Дълго обикаляха те къщата и двора, като си говореха какво има да правят и купуват. Димка ги остави и тръгна към къщи. Изправи се на язлъка да огледа своя двор, но слънцето взе очите й, та не видя бурените, порутените постройки и сгради — всичко беше покрито с бляскавата пелена на светлината. Затвори очи и вдъхна дълбоко.
— Страхиле! — викна тя напевно. — Знаеш ли къде е метлата!?