Выбрать главу

Схвана Страхил къде биеше чорбаджията, сви вежди, но се сдържа.

— Всекиму е мил имотът — отвърна през сила той.

— Така, така — да видиш! — закима глава Йордан, като да му се караше, и побърза да отмине надолу, без да погледне наклякалите покрай камъните селяни.

— Оплескахме я — подхвърли тихо на другите Кара Пенчо. — И единият чорбаджия ни беше много, а отсега ще имаме вече двама!

Не чу Страхил какво каза Карата, но видя, че селяните гледат насам и му се подсмиват. Остави плочата и тръгна да си намери друга работа из двора. Едва сега кипна, задето не сподири чорбаджията с някой камък. Досрамя го от смеха на селяните. Не че Йордан Крастата му беше казал кой знае какво — ядоса се, дето чорбаджията го беше заприказвал като свой човек. Пипна големия дървен чук и почна да набива колците за плета около новата кошара. Изведнъж спря да удря и се засмя. Представил си беше как хвърля камък подир чорбаджията и го видя да бяга надолу из улицата. Ако наистина го беше направил, селяните нямаше да се подсмиват изтънко, а щяха да прихнат с пълни гласове.

— Да е живот и здраве, и това ще стане! — закани се Страхил и замахна така силно по колеца, че старият дървен чук се разцепи надве.

Сложеше друг път Димка да ядат. Напълнеше новата шарена паница с топла пилешка чорба и тигана с каша, замиришеше къщата на чубрица и препържено — слюнките изпълняха устата му. Струваше му се, че като засърба, капчица не ще остави. Но ако кривата кратунка в котела или ножът, с който режеше хляба, се сплетяха в спомена с подобната ощърбена кратунка от чучурчето в Хайдушката пещера и с ножа, който подаваше на Горана в тъмното, преди да се разделят за последен път, залците почваха да му горчат и лъжицата затреперваше в ръката му. Колкото и да го молеше Димка да си дояде гозбата, той ставаше преди време от трапезата.

— Не ми ли харесваш яденето? — просълзено го питаше младата жена.

— Много е хубаво, Димке — успокояваше я той. — Никога не съм ял по-сладка чорба.

А си мислеше: „Овчарите из брашованските кории са по-чужди хора… Дали са успели момчетата да си набавят достатъчно хляб и месо?“

Тръгнеше да вземе лопата, търнокоп или секира, но щом мернеше, че мъглата пак се плъзга по Козловец, той спираше и вторачваше поглед в далечината.

— Много е зъл Горан… Не ще може да уварди момчетата…

Седнеше да се обува сутрин на прага и ако не го викнеха или не минеха покрай него, оставаше ей така отмалял, загледан в петите на цървулите.

— Трябва да мине време — успокояваше се той, — да се позабрави миналото. Мъчно се свиква с новия живот…

И той работеше и чакаше да мръкне, защото се надяваше, че заедно с деня ще си иде и днешната мъка, че утрешният ден ще е съвсем друг, нов, ще донесе нещо по-хубаво … Искаше му се да заспи, а като се събуди, да усети, че е обзет от същата обич към Димка, която трептеше в него, докато лежеха на Орловата полянка. Ала дните се редяха, той галеше жена си, приказваше й колкото се може по-весело и безгрижно, но му ставаше още по-тежко, като разбираше, че думите му са пресилени, че не бликат радостно, както през първия ден, когато стоеше до нея в пещерата.

Беше се надявал, че обичта му ще запълни празнината, която остави в него раздялата с байрактаря, дружината и хайдушкия живот, а виждаше, че му е пусто, че след утоляването на първия глад за жена само тежката умора можеше да попритули зейналата в мозъка му паст, по чието дъно гъмжеха отровните мисли.

Утре

Между днес и утре винаги имаше една нощ и тя беше по-страшна и от най-черните дни. Заспеше ли, цялото му минало връхлиташе на мътни талази, повличаше го и той почваше да се мята като удавник. Сънуваше, че го ограждат потери, пълнеше пушката си и стреляше. Но куршумът му не ловеше скачащите като черните дяволи по черковните стени нападатели. Измъкваше ятагана си, но ръката му отмаляваше и той нямаше сили да замахне. Една нощ отряза главата на Горана. Кръвта на байрактаря бликна, обля го целия… Когато се събуди, потънал в пот, зловещият смях на отрязаната глава още ехтеше в ушите му. Заспа, но Горан пак се яви. Вървеше през някаква гора и беше толкова едър, че дърветата стигаха до коленете му, а главата — страшна и огнена — се носеше из облаците като замъглено слънце. Почна да гомоли.

— Убий я, Горане! Убий нея вместо мене! — викаше той просълзен.

Димка се разбуди, събуди и него и той отново подири в прегръдките й спасение от ужаса на сънищата.

Привършиха майсторите с къщата и кош почнаха да правят. Изравниха мястото, поставиха четвъртити камъни по ъглите на цял един харман място: да е по-височко — и то влага да се просмуква, нито пък гадина да се провира. Свлякоха с четири колесара от Димчовата кошара дебели, отдавна изсъхнали горунови греди и ги подложиха за основа на камъните. Издигнаха страничните подпорки, накръстосаха ги, свързаха ги с горните греди и преди още да почнат да ги уплитат, наредиха покрива. Лъснаха докараните от града червени керемиди — развеселиха и двора, и стопаните му. Голям кош излезе: с три прегради — за житото, ечемика и кукуруза. Отпреде му имаше широк навес, и в най-силния дъжд хоро да играеш, и пак да не се намокриш. А таванът му щеше да побере три коли повеела.