Хюсеин беше разбран човек, помнеше наредбите на стария Осман, та селото се умири. Ала не можа да се замогне, както преди. Някои пак развъдиха стада, но нямаше ги вече някогашните бачии. Само Иорданчовото богатство растеше без спиране. Когато Страхил хвана гората, обръчът на чифлика му вече опасваше брезовската мера, като я присвиваше в голите планински ровове и сипеи.
Разшъта се хайдутинът, но и той малко можа да помогне. Налагаше хайдушкия данък на чорбаджията и по-богатите кехаи, раздаваше събраното на ония, които най нямаха, но изгладнелите селяни по-добре от него знаеха, че с две-три овци стадо се не развъжда, и обикновено ги колеха, за да могат поне веднъж сито да се наядат.
Успя той само да заварди селото от друга една страна. Когато Мехмед се прибра със сина си и жените си в бащиния конак и се опита още в първите дни да приравни брезовчани към полугладните си и голи ратаи, хайдутинът му прати хабер да остави Брезово на мира, ако иска да скита свободно на лов с хрътовете си. Припреният спахия не отстъпи и почна да отбива с въоръжената си хайка натоварените с тежки снопи брезовски коли към своите хармани. Още същата нощ изгоря не само заграбеното от Брезово снопе, но и неговото. Дигна Мехмед потеря да гони хайдутите, но докато те скитаха по горите и камънаците, най-хубавото му ергеле беше изклано и простреляно в ливадите заедно с въоръжените читаци, които го вардеха. Отново се обади хайдутинът: ако Мехмед не се прибере в конака си — жив ще го изгори заедно с жените му. Смири се спахията. Мирът трая дълго, чак до оня ден, когато Мехмед се престраши да открадне хубавата брезовчанка Димка.
Но трябваше хайдутинът сам да пожелае да стане орач, за да проумее, че кокошкарите, зулумаджиите и кръвопийците, които той бесеше, не можеха да направят толкова зло на едно село, колкото ония, които тихо и мирничко като къртици бяха подядали земята му. Бутна тук-там и скоро разбра, че каквото и да плетеше, нито едно по-големичко място нямаше отгде да вземе. Котловината беше оградена отвсякъде с планини, бащинията намаляваше, синовете и внуците все повече я раздробяваха и някои вече бяха почнали да орат места, по които и козите по-рано не се катереха.
— Бих ти го продал, Страхиле — призна му Станьо Балтията, — но децата ми са още малки и не ми се ще да се изселвам. Че гдето и да ида — все тая … Ще ми платиш, вярно е. Ама знаеш ли какво ще стане още на втората нощ? Знаеш ли, че откак се върна, кокошкарите от турската махала пак се размърдаха? Дорде ги бесеше по брястовете — седяха мирни, а сега пак вирнаха глави. Щом чуят, че имам пари дома, ще налетят и на ръжен ще ме въртят, докато им кажа къде съм ги оставил.
— Мълчи, не думай! — смръщи се Страхил.
— Вяра ти казвам — прекръсти се Станьо. — Оная нощ са изкарали и петте овчици на баба Стойна.
— Кой ги е изкарал?
— Герджика…
— Що не сте ми казали?
Станьо почна да се смее под мустак.
— Ти галиба още си се смяташ за хайдутин? — врътна глава той.
Страхил сведе глава, провлече два-три пъти пръсти по мустаците си и отмина да събира своята бащиния.
Ами к о ш?
Не му провървя. Едни се кълняха, че купили местата от баща му, преди още да падне в дола, други от първа дума отстъпваха, но като дойдеше ред да посочат междите, така изпояждаха мястото, че не си струваше Да се клопа кола до него. Най-лесно свеждаха глави бедняците, там пък излезе друга беда …
Тръгна той един ден с коня на дядови Димитрови, за да види какво беше станало с двете техни места в ниското покрай реката. По-голямото парче беше близо до бейската воденица, но когато стигна, не можа да го намери — не само това място, а и много други ниви бяха разорани от бейските ратаи, за да се закръгли голямата зеленчукова градина, която обхващаше цялата низина, сгодна за поливане от реката. Спря Страхил коня и огледа редицата зелки, лехите с пипера, фитариите с лука. Послуша той кречеталата на воденицата и свърна надолу по реката — и дума не можеше да става, че ще иде сега при бея, за да моли да му върне мястото.
Свикнал от дълги години да властвува, да се разпорежда по своя воля и да не скланя глава дори пред огъня и ятаганите на потерите, а само да остъпва временно, за да връхлети по-късно с още по-страшна сила, Страхил сега мъчно можеше да улегне в дълбокия коловоз на робията, гдето и да можеше нещо да се постигне, трябваше само с добро, с молба, с унижения и подкупи. Нима можеше той да сведе очи и да слуша търпеливо как го нахокват, когато всички изедници бяха треперали в краката му? Ако някои от тях, като Крастата, все още ходеха живи, то беше, защото войводата не смяташе за грях човек да разширява земята си, щом имаше кой да му продава своята. Дали с добро, или насила, дали срещу пари, или за знайни и незнайни борчове — той не беше вниквал много. Нали нямаше явно страдание, изтезаване, кръв? Па и не беше се настървил на кръв като Горана. Събираше хайдушкия данък, раздаваше го, трепеше кокошкарите и пладнешките разбойници и това му стигаше.