Как да иде сега при Мехмеда и да му каже: „Бей ефенди, твоите ратаи, без да щат, са заорали едно бащино място. Молим ти се, върни ми го, няма да забравя добрината ти, докато съм жив … Грешка е станало …“
— Белким бих го склонил? …
Ами ако му откаже, ако рече, че лъже, ако го изпъди?
— Язък за нивата — примири се Страхил, — хубава градина ставаше от нея.
Той смушка коня и пресече лъката, за да излезе, отсреща на валога, гдето беше второто им място край вадата. То почваше от върбите и се издигаше полегато по малката рътлина. Добре го помнеше — докато техните работеха, той по цели дни гонеше жабите из вира под върбите. Ако купеше от чичови си по-горното място, ще стане добра градина. Ще има и зеле, и боб, и пипер за боба и лютиката.
Сведе глава, прекара коня през върбите, прегази барата и спря. Мястото беше насадено с кукуруз, който вече доста беше отхвръкнал, особено в по-влажното покрай реката. Видя два приведени над мотиките гърбове в горния край на мястото, слезе и поведе коня под увисналите клони на върбите, за да не гази стръковете.
— Я брей, ей! Елате насам! — извика Страхил на копачите.
Листата се разлюляха, зашумкаха и след малко измежду стръковете се показа една дребничка жена, толкова мършава, че връвта на степания й парцалив вълненик се свличаше по кръста — нямаше где да се задържи.
— Добър ти ден — поздрави Страхил.
Но жената, макар и да го позна, не отвърна. Гледаше го със затъмнелите си от умора очи, като не притваряше сините си, накървавени тук-там и обелени на люспи устни. Подаде се и още по-костеливото, състарено преди време момче на копачката, обуто в един кълчищен чувал вместо гащи. То не беше оставило голямата си мотика, та Страхил се зачуди отде взема сили да я държи на рамото си.
— Коя си ти? — пак запита той, като се мръщеше от жалост.
— Жена съм на Петра, Страхиле, на Сиромах Петра, дето му викат — избъбра бързо жената. — Не го ли знаеш?
— Знам го, как да го не знам — кимна Страхил. — Как те викат тебе?
— Стана ми думат.
— Слушай, Стано… Ние имахме едно място, тъдява … Дали не знаеш кое е и кой го работи?
— Какво каеш? — трепна жената и обелената й устна се отвори още повече.
— Място, рекох, имахме едно покрай реката. Тука беше някъде — преструваше се Страхил. — Тоя кукуруз, дето го копаете, чий е?
— Наш е, Страхиле, наш си е…
— Ами мястото?
— Мястото ли? — запремигва ситно-ситно жената. — Ами че мястото… Той, Петър … Не знам ба! отгде го беше… Защо питаш? Да не искаш да си го вземеш?
— Ако е мое, ще си го взема — засмя се през сила Страхил, за да не уплаши Петровица, която въпреки жегата вече трепереше.
Искаше той да приказва на шега, да обясни, че няма сега да вземе мястото, а след като оберат кукуруза, но смехът и думите му нищо не помогнаха: жената го стрелна с уплашени очи и краката й се подсякоха. Тя се сви в пръстта и почна да се клати, като ту похлупваше лице в продраната на големи петури престилка, ту отмяташе назад глава.
— Божке ле, божке, божичко-о… — писна изведнъж Петровица. Какво, божке, ще правим …Това си ни беше земята … — нареждаше тя като на погребение. — Йорданчо и нея би вземал… Ако не знаеше, Страхиле, че тая земя е твоя!.
Страхиловият смях замръзна на устата му, като остави мустака му попридръпнат нагоре. Не знаеше собственикът ни какво да каже, ни какво да направи.
— Стано, чуеш ли, Стано — побутна той жената по рамото, но момчето й вдигна изведнъж мотиката и викна с пламнали очи:
— Ей! Не закачай мама!
— Не бой се де, няма да я изям! — озъби му се Страхил, но отдръпна ръката си и поотстъпи, за да отбегне удара на мотиката. Представи си той, че ще трябва наесен да дели с това мършаво дете половината от кукуруза на своето място, и усети как кръвта бликна от гърдите му нагоре, блъсна го в ушите и затупа в слепите му очи.
— Гръмни, боже, удари ме… Да легна, па да не стана…
— Стано ма, чуеш ли, Стано? Млъкни де, млъкни, чуй ме! — викаше той и лизна потта, която пролази около устата му. — Не ти ща ни мястото, ни берекета! Работете си го! Берете си го!…
Но жената не спираше. Тя едва ли плачеше само заради мястото, а и така — поради цялата си нейна мъка.
— Петре ле, Петре, божичко-о, сега ли намери да легнеш … Да легнеш, па да не станеш … Страхил си иска мястото…