— Измий се веднага, че ще те водя някъде.
— Ама аз хляб съм замесила — отвърна зачудено младата жена.
— Остави хляба — нареждаше мъжът й. — Викни някой от майсторите да го домеси. Измий се, метни си кожухчето да не ти е студено нощеска и ела у дядови Димитрови.
Страхил тръгна бързо към улицата, без да погледне дали поне дядо Димитър върви след него.
Заровеното имане
Здрачаваше се вече, когато изкараха каруцата през вратника и свиха към притъмнялото поле. Димка се беше свила в сеното зад мъжа си и чакаше той да я заговори пръв. Но Страхил седеше прегърбен отпред и мълчеше, загледан в настръхналия гребен на Козловец, който се отсичаше мрачно върху едва тлеещото небе на запад.
Разбираше младата жена колко му тежеше да се разправя с кошове, прасета и неразбрани селяни. Чуваше го как бъбре и вика насън: с бълнуване издаваше онова, което не искаше и пред себе си да признае. Понякога тя до втори петли не мигваше, за да може да го буди, щом почнеше много да се мъчи. Като гледаше как съхне лицето му от ден на ден, колко бързо се прошарва косата му, и нейната радост прегаряше. Не беше роден той за орач и копач. Добре знаеше тя, че ако не беше се сплела в пътя му, той и досега щеше да броди свободен с другарите си. Идеше й понякога да затича да издърпа секирата или лопатата от ръцете му и да викне, та всички да я чуят:
— Страхиле, върни се при дружината си!
И почваше да плаче, защото знаеше, че не ще намери сила да понесе раздялата и самотията в тая къща, която все още миришеше прясно на вар.
Дали Страхил се досети за мислите й, или сам мислеше за същото? Извърна се, дълго я гледа и леко я погали по коляното:
— Помниш ли кога искаше хайдутка да ставаш? — рече той.
Тя изтръпна и от думите, и от галения глас, с който бяха казани, и от топлото допиране на ръката му до крака й.
— Помня — присви се тя до него и сгуши глава на гърдите му.
Конете ситнеха, каруцата се поклащаше из прашния път. Откъм Козловец полъхна вечерникът и запъпли по челото на хайдутина, като че искаше да долови мислите, които тлееха под него. Но и те сякаш го усетиха — скриха се надълбоко и се спотаиха. Остана само тъмната им следа: горчивото чувство, че е измамил някого, че е обещал някому нещо, което не ще може да изпълни…
Закачи юздите на левката, остави конете да вървят сами през полето и обхвана жена си и с двете ръце. Прегръщаше я, целуваше я, галеше я и се упиваше от дъха й, докато се забрави… Нямаше го вече хайдушкото минало, нямаше спомени, нямаше насъбрана бащиния и откраднати волове — всичко: и ядове и тревоги, колебания и надежди, вярата, че ще се нареди някак — всичко се сля в острото чувство на тръпно щастие. Но в това чувство имаше толкова утаена болка, че ако би викнал в тая тиха вечер към небето, не думи, а глухи вопли биха отлитнали към нозете на всевишния:
„Защо е, господи, тая робия? Защо е това страшно тегло? Защо гинат децата, когато всички могат да бъдат щастливи?“
Искаше му се да няма край тая нощ, да няма край тоя път, конете все така равно да подтичват и те да се поклащат, унесени в сладка забрава…
Конете спряха, защото пътят се делеше — единият водеше към конаците на Мехмед бей, другият — нагоре към кошарите на Вървището.
— Из кой път ще вземем? — запита Димка.
— Из горния — отвърна Страхил. — При Ангела искам да идем.
Но преди още да подкарат, от страничната пътечка изскокна пъргаво на пътя млад мъж. Познаха го, а и той ги позна.
— Ангеле! — зарадва се Страхил.
— Вие ли сте? Бате Страхиле! Че къде насам?
— При тебе идваме — обади се Димка, макар и да не знаеше накъде я водеше Страхил.
— Качвай се в каруцата! — подвикна Страхил, като се отмести от жена си.
Ангел преметна крак върху ритлата, седна до сестра си и почна да се оплаква. Чичо им Димитър уж брашно щял да им носи, па никакъв не се вестил.
— Пращах го волове да купува — обясни небрежно Страхил. — Само че ги оставил да ги подковат. Като се върнем, ще видите колко са хубави!
— Хубави, а? — подпитваше Ангел.
— Хубави! — усмихваше се Страхил в тъмното и гледаше настрана. — Рогата им са извити като млада месечина. Едни такива — заострени и жълти като кехлибар. Копитата им не са копита, ами гаче, от сребро са ковани. А пък косъмът им…
И той така се разприказва за чудните прелести на докараните от дяда Димитра волове, че по едно време те наистина почнаха да се мяркат пред очите му, сякаш наистина ги беше видял. Димка и Ангел слушаха радостния му глас и сами се радваха като деца.