Така минаха много път. Избиколиха отдалече конака на Мехмеда, отгдето долиташе лаят на хрътовете от кучкарницата му, и навлязоха заедно с реката в клисурата. Пътят стана неравен, каменист. Не след много планинските склонове пак се отдръпнаха, каруцата остави пътя и тръгна направо през някакви вълнисти ливади, като завиваше непрекъснато, за да избикаля дребния храсталак. Ангел се чудеше как техният каруцар може да намира път за каруца в тая тъмнина.
— Къде сме сега? — обади се по едно време Страхил, като спря конете и слезе от каруцата.
Братът и сестрата се изправиха и почнаха да се оглеждат.
— Да ме убиеш, пак не ще мога се оправи, ако ме пуснеш оттука — призна си Димка.
— Как ли не усуква пътят? — колебаеше се Ангел. — Мен все ми се струва, че сме някъде около Усойното кладенче, от Алтъновското.
— Така те искам — похвали го Страхил. — От теб става добър хайдутин, щом като знаеш толкова добре да се оправяш. Хайдутинът и с вързани очи трябва да може да намира пътя. Слизай сега и дръж лопатата и търнокопа.
— Имане ли ще копаем?
— Имане — потвърди Страхил. — Дръж лопатата. Ти, Димке, ще останеш при каруцата. Хубавичко си отваряй очите. На, вземи тоя нож за зор-заман. Па да не се боиш — ние сме наблизо. Ей сега ще се върнем.
— Не ме е страх мене — пое тя ножа и стисна здраво чирените, за да сподави треперенето на ръката си. Не беше лесно да си жена дори на довчерашен хайдутин.
Страхил и Ангел хлътнаха в мрака, спуснаха се в близката долчинка, повървяха още малко нагоре по сухото дъно и свиха на отсрещния бряг.
— Нищо не виждам — обади се тихо Ангел.
— Как да не виждаш? — спря се пред него Страхил. — Я се наведи ей тука и пипни да видиш. — Той взе ръката на Ангел, отмести я настрана и я наведе към земята. Пръстите на момъка се долепиха до една легнала плоча. — Какво мислиш, че е?
— Кладенчето! — зарадва се Ангел.
— Кладенчето я! Карай сега по мене… Едно… две… три… — почна да брои Страхил, като крачеше нашироко покрай шубраките от десния бряг на дола, по който бяха дошли.
Ангел забърза с разтуптяно сърце подире му и привардваше с ръка лицето си от клончетата.
— … Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет! — спря неочаквано Страхил, та Ангел, който вървеше по петите му, се блъсна о него.
— Тука е… Пипай наоколо, дано намериш един покрит с мъх объл камък.
— Намерих го! — викна силно Ангел, щом като клекна и завъртя ръце около себе си.
— Не викай толкова — сподавено рече Страхил. Цялото му тяло тръпнеше от хайдушката треска. — Почвай да копаеш от долния край.
— Варди се!
Ангел развъртя търнокопа. Очите им посвикнаха с мрачината, а и късната месечина трябва да лазеше вече по рида, защото катранът в Усойния дол се поразреди. Не мина много, и търнокопът удари на кухо.
— Тука е!… Тука е!… — шепнеше забъркан момъкът и шибаше с все сила.
— Чакай, че ще продъниш дъската — отмести го Страхил и почна да отхвърля пръстта с лопатата. После се наведе, разрови, измъкна дъската и бръкна уверено в плитката дупка.
— Много ли е! — приклекна и Ангел до него. Пред смрежените му от вълнение очи вече жълтееше златна купчинка. Очакваше той, че Страхил ще измъкне някой голям кюп, пълен с тежки жълтици. Но момъкът още повече се смая, когато зет му изхвърли две-три кожи и му подаде един дълъг, увит в парцали прът. Щом го взе, той разбра, че това е дълга и тънка бойлийка.
— Подложи си ръцете — разпореждаше се Страхил.
Ангел клекна и подгъна ръце като за наръч. Страхил почна да реди върху тях пушки, пищови, криви ятагани, торбички с куршуми, накичи го целия с рогове барут.
— Стига ли? — засмя се по едно време той.
— Слагай, слагай още! — шепнеше задавено Ангел и не усещаше тежината на ръцете си.
— Тръгвай сега полека към каруцата, само гледай да се не спънеш.
Ангел с малко дете в ръцете не би пристъпвал така предпазливо из тъмния дол, както сега с тежкия хайдутски товар. Без да рече нещо, и Димка бързо му помогна да наредят оръжието под сеното в каруцата.
Страхил извади още една купчина оръжия, после намести дъската и зарови дупката. Ангел ходи дотам още два пъти, а после и тримата се качиха в пълната каруцата и Страхил подкара. Като минаха клисурата и поеха пак прашния мек път, той даде юздите на Димка и почна да рови в сеното. Измъкна два пищова, разви ги от маслените парцали и опипа с пръсти дали не са ръждясали.
— Добри са — рече си той гласно и пак зарови сеното.
Избра си една къса, но широка кама, взе един барутник, отсипа си кривачка куршуми, намушка всичко из диплите на пояса си и скочи неочаквано на пътя.
— Къде? — придръпна юздите Димка. Страхил понамести пояса си и пристъпи до нея.