— Искаш ли да станеш хайдутка, или не искаш? — запита я той, като откри засмяното си лице на бледата тънкорога месечина.
— Искам, ама… ама искам да знам къде отиваш — пресили се да се усмихне и тя.
— Щом искаш — почна той спокойно да я учи, — ще знаеш, че един хайдутин не бива да разпитва много-много войводата си. Макар и да ни е малка дружината — само Ангел, аз и ти, — хайдушкият ред трябва да си се спазва.
— Добре… войводо — отвърна Димка, като си спомни как отговаряха момчетата на хайдушката поляна.
— Така — продължаваше като на шега Страхил. — Ти ще караш каруцата, а пък Ангел ще седи отзад. Пригответе си по един ятаган. И пищови бих ви напълнил, но ме е страх, че барутът е овлажнял. Ако ви срещне някой турчин и рече да ви спре — право по главата! Чуеш ли, Ангеле? Не му ли стигне веднъж — втори път го цапнете. Само че с пълна сила.
— Знам аз! — просъска Ангел и почна да рови бързо сеното.
— А че и аз знам — изправи се Димка. — Дай, дай да ми стои под ръка — пресегна се тя и взе извитото сечиво от ръцете на брата си.
— Така те искам! — все повече се радваше Страхил. — Ще се извъртиш от каруцата и — цап! — с двете ръце. Щом се върнете дома, скрийте оръжието… Хайде, Димке, карай! — плесна той с длан единия кон и каруцата тръгна. — Утре няма да ме чакате — чак други ден ще се върна …
Димка подкара, като държеше с една ръка юздите и стискаше ножа с другата.
Претоварената кола и малкото камъче
Дядо Димитър гледаше, търкаше очи, пак ги втренчваше и не можеше да повярва. Дорчо ли стоеше пред вратника, или беше някой чужд кон, който само приличаше на него?
Конете, можеха да си приличат, но ябълката на седлото, което беше пристегнато на гърба на коня, не можеше да го излъже — сам я беше майсторисвал от един сух крушов кривун. И черджето под седлото си беше тяхното шарено чердже. После, ако беше чужд кон, какво диреше пред техния вратник? Защо побутваше с муцуна портичката, като че искаше сам да си отвори?
— Дорчо! — викна старият.
Конят дигна глава, стрелна уши нагоре и почна да напира с гърди вратницата.
Не беше се излъгал: конят, от който го беше съборил турчинът край Алтън Панега, беше успял по някакво чудо да се отскубне, да прехвърли планината и да се спре до техния вратник. Как ли не му се радваше — прегръщаше главата му, тупаше го по шията, галеше го, дори го целуна по влажната муцуна. После свали юздата му, колана му отслаби … И едва след като се насити на първата радост, почна да проумява:
— Страхил трябва да е свършил тази работа. Не току-така го нямаше никакъв от два дена!… Може и воловете да е докарал.
Щом си спомни за воловете, той забрави Дорчо. Коне като него много, но такива волове насън дори не се намираха. Обзе го такова нетърпение да узнае дали хайдутинът беше оправил панежкия сербезин, че едва извика на снаха си да върже коня до сеното, затвори вратницата и хукна към Страхилови.
Колкото и да бързаше, не можеше да се не спре до плета на Сиромах Петрови, за да разбере какви бяха тия викове и плачове сред двора. Поразмести клонете и видя, че Иорданчо Крастата беше дошел с кабзамалина да изкарва кравицата на Петрови.
— Ще я вземем, Петре, не мога повече да чакам — кротко-кротко мажеше Крастата пред прежълтелия като смъртник селянин.
— Аман, чорбаджи, недей… Само тя си ни е — молеше се Петър и току гледаше дрипавата си жена, като че тя можеше да му помогне нещо.
По-големичкото му момче стоеше до майка си с проточена шия и не сваляше очи от чорбаджията, а двете малки деца се бяха хванали малко по-встрани за мръсните си ризки и пищяха поред като прегракнали петлета.
— Борчът си е борч, Петре — поучаваше Крастата. — Мене твойта крава не ми трябва. Я виж — крава ли е това? — тръкна той алената си тояжка по изпъкналите ребра на добичето. — Плати си борча — не ти ща кравата.
— Не се ли свърши тоя борч бе, чорбаджи? — плачливо питаше Петър. — Нали ти жънахме четири дена с жената.
— То беше за солта — напомни му Иорданчо.
— Ами дето Петър ви ора? — проплака жената.
— Ти не се обаждай! — сопна й се Крастата. — Не е това женска работа. Тефтер ли е това тука? На, виж — всичко е записано в него! — почна той да прелиства омазаните листове под носа на Сиромах Петра, който наистина зачака да види къде какво беше записано, макар и да не разбираше от четмо и писмо. — Ей го где пише: Памук!… Памук ли е, ми кажи?
— Памук ли? — стресна се Петър. — Та ние кой знае откога не сме вземали памук!
— Не сте вземали! Вие все не сте вземали! — разлюти се Иорданчо. — Карайте бе! Какво гледате? — ревна той на двамата си слуги-пазванти, които стояха мълчаливи зад него. — Борчовете си не можеш да помниш — извърна се той отново към прежълтелия селянин, — а можеш да дрънкаш из село, че само Страхил ми идвал дохаки. На ти сега Страхил! — посочи той пръст и закрачи след слугите си.