— Какво имаш да му даваш? — запита Страхил.
— Само една крупа сол съм взел тая година.
— Не е само до солта, Страхиле — подля масло в огъня дядо Димитър, като се сети за думите на Голишара. — Зъб му има Крастата, че не му мълчи из село. А откак се прибра ти, това куче място не можа да си намери от радост. С ушите си го чух, като каза, че взима кравата, задето Сиромах Петър бил казал, че само ти ще му дойдеш дохаки.
— Тъй рече мръсната му Краста! — викаше Петър.
Страхил огледа бавно воловете, чиито хълбоци бяха хлътнали от дългия път, мярна червения покрив на коша в дъното на двора, светналата белосана къща, жена си, която се навеждаше към децата с мръсните ризки, срещна светлия поглед на момчето, което се заричаше хайдутин да стане, и тръгна към портата.
Спря при жените, каза на Петровица, че й дава мястото Завинаги, погали рошавите главици на децата, поръча на Димка да им даде да ядат и пак тръгна…
Излязъл беше вече на улицата, когато дядо Димитър го настигна и повървя с него, докато стигнаха техния вратник.
— Гледай, Страхиле, да не избързаш нещо — напомни му старецът, но Страхил продължи пътя си, без дори да се извърне към него.
Когато Страхил бутна изрязаната в голямата чорбаджийска порта вратничка, Иорданчо беше вече успял да се намести на широката възглавница, сложена върху една просната под асмата черга. Щом видя хайдутина, Крастата отдръпна джезвето от въглените на сложения пред него бакърен мангал и бързо се изправи.
— Я бре, ей! — викна той към къщи. — Излезте, че гостенин ни иде!
Колкото и рядък да беше тоя гост, не отговаряше на един чорбаджия да вика толкова уплашено.
— Добре дошел, добре дошел — закима Иорданчо от далече, като мяташе погледи към къщи, но не подаде ръка, защото позна по смръщеното лице на хайдутина, че не идеше за добро.
От къщи изхвръкна едно пременено като за сватба моме.
— Какво искаш, дядо?
— Виж там Нако и Кръстана! — продължаваше да подвиква по-силно, отколкото трябваше, Иорданчо. — Нека нарежат мезе за ракията. Дай още една чашка за гостенина. Страхил ни е дошъл!
Момичето плесна уплашено ръце, затича из двора и завика:
— Нако! Кръстане! Къде сте се дянали бре?
— Тука сме! Тука! — обадиха се два гласа иззад къщата.
— Елате, че дядо иска да нарежете мезе за ракията. Страхил е дошъл!
И момичето отново раздрънка герданите си и се втурна пъргаво в разтворената врата на голямата, нашарена с червени и сини цветлета къща.
— Ще пийнеш от моята ракия — успокои се най-после Иорданчо, като видя, че се зададоха двамата му едри слуги и пазванти. — Само че съм я подсладил. Ние сме вече стари хора, Страхиле, и обичаме всичко да ни е по-сладичко.
Момичето донесе чашка и я сложи пред госта.
— Ей сега ще донеса и мезенце — дръпна се тя, забравила вече, че слугите трябваше да нарежат мезето.
Но и те, изглежда, не бяха чули поръчката на чорбаджията си, защото почнаха да се навъртат наоколо и да оглеждат асмата, като че много им се искаше да похапнат от зелената ягорида.
Страхил почака Иорданчо да налее чашката му, пое я и едва тогава сбра сили и запита:
— Чорбаджи Иордане, защо си взел кравата на Сиромах Петра?
— Че кога пък избързаха да ти кажат? — захихика Йордан, като отдръпна нагоре веждите си в престорено учудване.
— А? Кажи де!
— Ами за борч — трепна гласът на Иорданчо, а погледът му погали широките гърбове на пазвантите му.
— Само заради солта ли? — не се оставяше Страхил.
— Я, я си пийни! — отмести разговора Иорданчо. — Пийни си, че ще изстине.
Но Страхил чакаше отговор. Ръката му с чашката беше замръзнала без трепет във въздуха.
— А че за сол, за памук и за разни други работи — небрежно обясни Иорданчо. — Де ще ги помня всичките… Аз си имам тефтер… Пийни си де!
— Колко гроша има да ти дава? — все така равно питаше Страхил, докато свободната му ръка измъкваше кесията от пояса.
— Каквото съм имал да вземам — взел съм си го — закима примирително глава Иорданчо. — Ако искаш, пий си ракията. Само ще скриеш кесията си. Мен хайдушки пари не ми трябват. Така да знаеш!
Страхил не трепна, макар думите на Крастата да го плеснаха като отметнато въже. Само пръстите му обхванаха чашката, стиснаха я и тя се пръсна и сряза Дланта му. Болката го опомни. Загледа учудено кръвта и почна да изтрива ръката си о пояса.
Йорданчо следеше с вторачен поглед дали окървавените пръсти на хайдутина ще стигнат дръжката на ножа, който се подаваше из пояса.
— Вярно, няма за какво да се бърза — спомни си Страхил думите на дядо Димитра и усети, че му олекна. Изправи се и погледна едва ли не весело забъркания чорбаджия. — Ти, Йорданчо, запомни тия думи, дето ми ги рече сега — кимна той глава на тръгване. — Аз съм си виновен: забравил бях, че знаеш само да даваш на хайдутите, а не да вземаш от тях.