— Ти няма защо да ме заплашваш! — развика се подир него Йорданчо. — Затова ли слезе от гората? Зидай си там дуварите и не се меси в чуждите сметки! Иначе да знаеш, че ще се оплача на Мехмеда и субашата! Хама-ха! Аз меся ли се в твоите сметки? Питам ли те отгде вземаш пари нови кошове да правиш?
Но Страхил хлопна вече портичката и се изправи неочаквано пред Сиромах Петър и челядта му.
— Тука ли сте?
— Тука сме, Страхиле — отвърна Петър и лицето му просветна в надежда, като видя, че Страхил се усмихва. — Ще върне ли кравицата?
Страхил придръпна кесията си, която още се мяташе на връвчицата, извади една жълтица и я подаде на Петра.
— На, купете си друга крава, по-хубава от оная. Ти — извърна се той към големичкото момче — нали знаеш кошарите при Вървището?
— Знам ги — отвърна отсечено момчето.
— Трябва да познаваш и бате си Ангела?
— Как да не го знае — обади се Петровица, — комшии сме, дето се казва.
— Ще идеш — сниши глас Страхил — и ще му кажеш: бай Страхил те вика да слезеш веднага в село. Запомни ли?
Но момчето затича из улицата, без да му отговори.
Всеки със своята грижа
Откак остави войводата си на волята божия, Горан не можа да намери мир за себе си и по-спокоен кът за дружината.
Старите четници се прекръстиха, когато байрактарят им призна, че самата света Богородица беше спряла ръката му, и вече не отвориха дума за войводата.
Младите мислеха всякак, но тъй като нов войвода не се избра, решиха с време, че Страхил се е загубил нанякъде по обща работа. Довериха се, както си беше старият ред, на байрактаря и вървяха след него, надето и да ги поведеше.
В брашованските кории не се задържаха нито ден: наскоро ги бяха напуснали, та в целия край нямаше изедник за наказване. Горан се насочи към зелениковските гори, гдето пасяха стадата на Троянския манастир около костницата на един стар, полусмахнат черноризец. В колибите узнаха, че читаците от една махала край Черни Осъм нападнали сватбата на едно българче, както се връщала от манастира, ограбили сватбарите и озлочестили невестата.
Спусна се Горан като сприя от гората, огради махалата една нощ, подпали я и не отстъпи, докато не изтреби всичко живо, което се опита да избяга от пламъците.
Докато се събираха потерите и чакаха подкрепа от Ловеч, дружината пресрещна на Беклемето няколко карловски турци-търговци, които отиваха на пазар в Ловеч, изби ги, защото се опитаха да се защитят, и задигна от кемерите, дисагите и скришните кесии под седлата четиридесет и две хиляди гроша. Оръжието на потерашите вече святкаше из клисурата на Бели Осъм, когато те поеха Козята стена и през Братаница и Мургаш стигнаха Искър. Починаха си един ден край Черепишкия манастир, прегазиха реката и поеха гърба на Врачанската планина. Извиха под Тодорини кукли и залегнаха на превала при Гинци да чакат софийската поща. Хванаха я, но нищо не намериха в нея и пуснаха хората по живо, по здраво.
Не бяха още закопали обраното от заптиета оръжие, когато затропаха копитата на конете на петима турци и един лазтрапезунтлия. Турците се предадоха лесно, но трапезунтлията проби високия калпак на Горана и опърли рунтавите му вежди. Искаше лазът да гръмне и с втория пищов, но Дражо се извъртя и отсече ръката с пищова. У лаза намериха триста и осемдесет лири, а останалите пътници сами им изброиха своите двадесет и четири хиляди гроша. Към оръжието на пощаджиите в дупката бяха добавени пушките, пищовите и ятаганите на търговците и трапезунтлията. Петте оки барут момчетата си поделиха, за да допълнят барутниците си.
Овчарите около Три чуки им разказаха, че в Чипровско — много се носела славата на един арнаутин чифликчия, който обичал не само да спи с гяурките, но и да ги мъчи.
След като подмамиха кучетата из нивите, те успяха да пипнат арнаутина по бели гащи и го изведоха с пукната глава в планината, за да могат да го разпитат по-нашироко… Ала както и да го въртяха да признае отгде беше взел гривните, обиците и женските пръстени, скрити в торбичката под възглавницата му, арнаутинът не проговори. — отиде си покорно и мълчаливо при аллаха. Свикнал беше навярно с мъките, докато сам беше изтезавал жертвите си.
Пламналата стръв на Горана и досегашните успехи поразпалиха и младите, и старите хайдути от дружината — престрашиха се да се заврат чак под носа на белоградчишкия каймакамин. Но излишното юначество не им се размина току-така: вървяха вече из непознати места, а нямаха свои хора, които навреме биха им обадили добро и лошо. Никога не бяха навлизали толкова навътре из Видинския пашалък.