— Ха дано и Страхил е между тях, та да го видя как ще работи бейска ангария! — изсумтя байрактарят.
— Няма да закача Страхила — добави Димо. — Но селото зле ще си изпати.
— Дали брезовчани ще превият врат? Как разбра ти? — сумтеше Горан.
— Гласят се на пашата да се оплакват.
— Вятърът по-скоро ще ги чуе — процеди Горан. — И пашата, и санджакбегът са ей така с Мехмеда. Всяка година се събират и ходят заедно по лов за сърни в буковските върлища… Значи, Страхил е свободен, а?
— Свободен е, ама не знам дали Мехмед ще успее да го отърве, или ще побърза сам да го предаде.
— Кому има да го предава!
— Ти да видиш какво е станало — подхвана нова история Димо. — Добре, че имах късмет да срещна на връщане чичо Велко, панежкия воденичар. Знаеш го ти, че много пъти ни е гощавал.
— Как не ща го пък знам! — врътна рамо Горан. — Чунким не бяхме двама с него, когато Яшар циганчето изгоря жив в колибата си, задето предаде на Мемиш ага Дончо Ловчанчето.
— Ха, той!… Обадих му се аз и той ме позна. Оставил си беше човекът воденицата, за да дири следата ни. Ти да видиш чудесии! Купил си войводата волове из Плевенско. Но един панежки турчин пресрещнал техния старец, взел му воловете, взел му коня и го претрепал от бой. Разлютил се войводата, прехвърлил планината и си върнал и воловете, и коня.
— Ка щяло пък да му ги остави!
— Чакай да видиш! — продължаваше Димо. — Взел той воловете, подкарал ги, но турчинът не изтраял и тръгнал след малко подире му.
— Кой му е виновен! — пръхна Горан. — Сам си е дирил белята!
— Тръгнал и не се върнал. Никакъв не могли да го намерят. Дигнали турците от махалата врява до бога. Чак в Плевен пратили хора да се оплакват. Ако пашата, викали те, не прати хора да го вържат — сами ще се разправяме.
— Ами какви ги размазваш досега! — разтревожи се Горан. — Или чакаш да го претрепят, преди още да се усети. Бързо към Панега! Ако не мирнат, ще ги подпаля, така да знаеш! — заканваше се той на Димо, докато крачеше към поляната, гдето почиваха момчетата. — Ама че хайдутин. А пък аз бях заръчал байрактар да те правят, ако се случи да ме пречукат някъде. Има неща, момче, които най-напред трябва да се казват. А ти бабини деветини ми разправящ!…
— Знаеш само да се караш — мърмореше момъкът. — Аз очите си извадих да препущам с коня напряко, а той…
— Той, той… — поомекна байрактарят. — Напълни си една торба хляб, вземи си пищовите и качвай пак коня! Все около селото ще се навърташ. Обади се на дядо си, Петко. Ако разбереш, че нещо заплашва Страхила, ще знаеш, че ние ще сме в гората около Кривула. Хайде, бързо!
Димо с нова сила затича към коня, а Горан подсвирна на дружината и преди още момчетата да се стъкмят, закрачи надолу към Златна Панега.
Хората виновни
…Никога нямаше да забрави Горановата приказка за горската къщица край кошарите. За бащата, за майката с двете момченца и момиченцето, розово като капчица върху червен трендафил. Как си седели вечер всички на язлъка и слушали кавала на бащата, докато детските главички клюмнали на скута му…
…Нямаше да забрави, защото и тя жаднееше да има такава къща, пълна с песни, детски смях и радост.
Ето я къщата — бялка се дори и в синкавия звезден полумрак. Не седи ли и тя до мъжа си на язлъка, заслушана в тихото шумолене на листата? Ала де са песните, смехът, радостта? Деца наистина още нямаха, но не бяха ли и те млади, не можеха ли сами да се порадват, сами да си попеят и да се посмеят?
един до друг са, а го усеща по-далечен, отколкото по времето, когато не беше го срещала и го знаеше само по песните, които пееха за него по седенките и нивите.
Знаеше, че му е тежко, дето Мехмед от утре заробва селото им, но нали тях не ги закачи? Що се кахъри? Какво можеше да направи той — сам човек, — когато цяло село свежда глава пред спахията? Или на нея се сърди? Дали и той, като някои жени по герана, не я смята за виновна, задето напусна дружината си? Но жените си приказваха, защото завиждаха, а той добре знаеше, че тя с нищо не беше го мамила, че думица не беше му продумала — каквото направи, на своя глава си го направи.
Или си мисли, че тя го държи сега вързан тука да търпи и гледа, ако не своята, то чуждата робия? Дали му е казала пряка дума досега? Нека направи, каквото сърцето му отсъди Нейното е решено — тя си няма никого освен него, — загуби ли го, и тя е загубена.
А не беше ли го вече загубила, като, седеше такъв до нея? Думица не продумва. И не ще да си легне; все чака… Знаеше тя кого чака, макар и да криеше, че беше пратил брата й нанякъде. Знаеше и къде го беше отпратил: да дири дружината му… Сама се беше доявила. Крие той от нея; защото си мисли, че тя ще се разреве, ако и каже. Нека не се бои — ако тая бяла къща с недовършените дувари и постройки не е мила нему, и тя няма да пожали, щом като ще е такъв животът им в нея.