Горан се изтъмна от ръката му. Скочи от камъка и затича по цървул и калцун из пътя да посрещне пътниците. Забравил беше собствената си наредба да не се шуми: не само Янко, а и заспалите под сенките хайдути го чуха, когато викна, та гората процепи:
— Страхиле! Брате мой!… Побратиме!
— Братко Горане! — затича и Страхил да посрещне байрактаря.
Гледаха струпаните по камъните момчета и не можеха да повярват, че и двете едри горски страшилища наистина са имали сърца в гърдите си. И то слаби сърца: прегръщаха се като малки деца насред пътя. И току гладеха с длани клепките си.
— Бързо, Горане! — опомни се пръв войводата. — Свикай веднага момчетата.
Нямаше защо да ги свикват — те сами скачаха по скалите, провираха се между дърветата и тичаха презглава с радостни викове из пътя:
— Войводо!… Бай Страхиле …
— Как сте? Как сте? — посрещаше ги Страхил забъркано. — Здравей, Янко! Здравей, Петре! Оздравя ли ти ръката? Всички ли са тука? Стоян къде е?
— Тук съм, войводо! Не ме ли виждаш? Не го виждаше войводата, макар да се изпъваше като топола пред очите му.
— Герго къде е? Ами Дражо?
— Бог да го прости Дражо! — прекръсти се Герго, като свали калпака си. — Падна в Светиниколския боаз…
Страхил се огледа, като че Герго беше се пошегувал, като че ей сега щеше да види обсипаното с лунички лице на песнопоеца.
— Няма го, няма го… Бог да го прости… — обадиха се няколко гласа.
Трепна Страхил, острите пламъчета изпепелиха неувереното очакване в очите му, а между веждите прилегна войводската гънка. Изправи той бавно глава и откри почерняло лице срещу небето.
— Господи, прости мъртвите и дай сила на живите да дочакат края на теглото — изрече той дума по дума късата молитва, с която отпращаха падналите свои другари, когато можеха да отъмнат телата им от потерашите, зверовете и лешоядите. — Бързайте сега след мене! — зазвънтя стоманено гласът му. — Трябва да преварим спахията, преди да види какво направихме с Димо на Латинското кале.
— Къде е той? — запита Горан само за да оттули някак радостта си, че вижда войводата пак такъв, какъвто си го знаеше.
— В Кръсташката гора е. Със сина си и още пет-шестима сеизи. Я, Петре, дай ми твоя силях, че мене без ятаган хич ме не бива. На, вземи моите пищови!
Докато момчетата прибираха едно-друго по поляната и преглеждаха оръжието си, Горан се обу. Страхил препаса силяха, опита острието на синкавата багдадска стомана и пое мълчаливо ливадите към Кръсташката гора.
Слънцето вече скланяше, когато те забродиха покрай гората, която се сливаше в тесния си край с рядкото брезовско бранище. Бяха се пръснали във верига, но така, че можеха да се чуват един друг. Прибягваха от дърво до дърво, оглеждаха се и се вслушваха дали няма да дочуят лаенето на бейските хрътки.
„Изпуснахме го — помисли Страхил и разбра каква грешка направи в голямата си залисия, че не отпрати само Димо при дружината! Сам той трябваше да се върне в село, за да стегне и подготви хората за всеки случай. — Не, не вярвам да се разлудува още днеска“ — успокояваше се той, но разтревоженият му поглед се местеше през ливадите и нивите от бялата точка на конака в далечината до потъналото в зеления клонак Брезово.
— Страхиле! — викна иззад един шумак Горан й бързо затича към него. — Счуха ми се гърмежи откъм село! Трябва да става нещо там.
И двамата загледаха към Брезово и се вслушаха. Не чуха нищо, но ясно видяха как над клоните изригнаха два плътни стълба черен дим. Страхил притвори очи, дано заличи онова, що беше му се мярнало: видял бе къщата си да гори, а Димка да го вика с протегнати през прозорците ръце!
Горан не дочака решението на войводата: сложи пръсти в устата си, подсвирна рязко два пъти и пръв затича през откритото поле право към село. Гърмежите вече се отсичаха съвсем ясно — понякога по един, по два, а после се струпваха по четири-пет наведнъж.
— Бият се… Бият се… — шепнеше с побелели устни Страхил и летеше по една тревясала межда посред две ниви. — Дръжте се, Станьо… дядо Петко … чичо Димитре…
В четата мнозина бяха по-млади от войводата си, но само Димовият гръб се мяркаше на петдесетина крачки преди него. По едно време Страхил го чу да свирка силно и да маха ръце. Извърна се, както тичаше, и видя, че Димо искаше да примами един ездач, който се отклоняваше по пътя към планината. Зад него, откъм Брезово, тичаха разпиляно много жени, мъже и деца.
— Насам! Насам! — почна да свива Димо към конника, за да го срещне по-бързо. Затича и Страхил нататък.