— Бай Страхиле! — чу войводата като в просъница вика на ездача. — Спахията нападна селото!…
Беше Ангел, с дядо Димитровия Дорчо!
Нема време да изслуша до края как Ангел спял, как дядо Димитър го смъкнал за крака от одъра под крушата и му викнал да препусне да дири Страхила…
Страхил се беше метнал вече на гърба на Дорчо. Скочи зад него и Димо, обхвана го през кръста и ревна:
— Карай, войводо!
Четниците бяха избързали, но двамата ездачи скоро ги настигнаха и отминаха.
Хайдушка жена
Дядо Димитър излезе тая сутрин на ангария с жътварите. Още като чу Страхиловата песен и видя рукналия откъм калето човешки поток, той се досети какво беше станало и пръв помами жътварите да тръгнат за среща. Нареди се до майстор Георги, Петко и Станьо Балтията и закрачи, като стискаше здраво острия сърп. Скоро и той запя, макар и да усещаше по свиването на сърцето си, че тая песен не е на добро. Но когато Пеньо Жълтурката измъкна от навущето си една двугласна цафара и заситни и с пръсти, и с крака пред жътварите, копачите и камънарите, тревогата му се пръсна. Разлюля се ръченица, каквато на никаква сватба не беше виждал. Жени и мъже бяха забравили в общия унес умората и теглото си — подскачаха, размахваха сърпове и лопати, провикваха се и весело се кълняха, че втори път на ангария няма да излязат.
Дядо Димитър искаше да изтича до Страхилови, за да отпрати Димка към йончовите кошари, докато се разбереше какво ще става, но Петко и Станьо не го оставиха.
— Трябва да идем при субашата — настоя Влаха. — Само така ще имаме право да се оплачем на пашата, че царският човек не е защитил правдините на Брезово.
— Мехмедов копой е той! — мърмореше Станьо.
— Знам, ама тъй му е редът.
— А бе редът… Редът му е да може Страхил да гътне спахията, и всичко ще се оправи!
Хасан ага изслуша селските пратеници, поглади няколко пъти брадата си и отрони важно:
— Аз съм пратил хабер, дето трябва.
Знаеха старейте, че Хасан ага ги лъже, но бяха доволни, че не ги нахока като други път. Дори и Хюсеина, който вече ревеше като луд, че ще обеси всеки, който не излезе на работа, сега беше омекнал като восък.
— И ти, Хюсеине — извърна се Петко Влаха към сеизина, — кажи на спахията, че в Стамбул ще се оплачем, ако не зачита султанския ферман.
Хюсеин не им отговори. Стана, отвърза коня си и подкара полека към турската махала. Но щом закриви плетищата, той свърна отново коня и препусна към конака.
От кафенето селяните отидоха у Станьови да се наговорят за утрешното пътуване до града. Заседяха се и окъсняха. Докато дядо Димитър се върне у тях си, докато просуши барута и очука кремъците на пищовите и старата си пушка, чуха се първите гърмежи и писъци в долния край на селото. Едва успя да събуди Ангел и да го прати да дири Страхила, а сам той затича към Димкини. И тя беше чула гърмежите и стоеше на прага.
— Бягай към Йончовите кошари! — викна й още отдалече дядо Димитър.
— Къде е Страхил? — пресрещна го тя.
— Бягай! Бягай по-скоро! Легни в нивите и чакай, докато се размине!
— Страхил ми кажи, къде е?
— Отишъл е да вика дружината си!
— Той ли върна хората от калето?
— Той… Бягай, дъще, ония кучета право тука ще дойдат!
Нямаха време да се разберат. Из улицата препускаха бясно трима чалмалии. Като стигнаха пред Страхиловия вратник, те поспряха конете, но мярнаха въоръжения старец и пак ги смушкаха. Единият измъкна пищова си и гръмна към тях.
— Бягай, дъще!
— Гръмни и ти де! — задърпа Димка пушката от ръцете му. — Какво чакаш? Бързо де!
Дядо Димитър се опомни, дигна бързо пушката, прицели се и отпрати куршума на достиг. Единият от конете се изметна на задните си крака, зави встрани и се строполи върху отсрещния плет. Ездачът едва успя да се смъкне по задницата му, огледа се уплашено и се спусна да догони препускащите надолу свои другари.
— Бягай Димке! — извърна се пак старецът, но не намери Страхилица. Чу, че го викаше из къщи, и се втурна вътре.
Димка беше вече отхлупила плочата до огнището и вадеше от разтворилата се под нея дупка една дълга бойлийка.
— Дръж! Поемай! — превари тя молбата му да бяга и пак се наведе над скривалището. Отчаяната увереност на младата жена постегна и него.
— Какво ще стане, дъще? — прошепна отпаднало той, но почна да поема пушките и пищовите и да ги реди покрай стената.
— Какво ще стане? Нищо! Дръж! Това е торбичка със ситен барут. На, на ти и престилката! — разпореждаше се властно Димка. — Изсипи барута на нея и почвай да подсилваш фунийките. Всичко е пълно. Снощи ги пълнихме със Страхила.
— Да беше избягала, Димке! — отново я подкани дядо Димитър.