После раздели защитниците, които бяха въоръжени само с брадви и коси, на две групи, притули ги от две те страни на вратника и едва тогава се извърна и огледа целия двор.
— Ехей! — подвикна той, сякаш да поотлее малко от силата си. — Докато дойде Страхил, аз ще съм ви войводата! Чухте ли?
И стана Страхил страшен хайдутин
Когато Мехмед излетя с коня си на калето и видя изпретрепаните, нахвърляни в рова и проснати по камъните пазванти, овладя го такъв вълчи бяс, че не можа да отмери умно разплатата си. Вместо да свика на помощ чужда сила, или пък да почне да напада поотделно настървените вече на кръв брезовчани, да граби стадата им и да свръща към своя чифлик натоварените със снопи коли, той се устреми да нападне открито селото. Толкова се беше радвал тая сутрин, като гледаше колко послушно се точеха брезовчани към нивите и калето, че му се прищя веднага да ги изкара отново на работа и да не ги пусне, докато не капнат от умора и глад.
Повечето от хората му в конака се бяха пръснали по работа — едни из ливадите и нивите, други по водениците и градините, трети — подир големите волски и биволски стада и хергелета. Най-верните и лютите от пазвантите му лежеха непробудно по калето. Нямаше сега време да ги погребва. Можа той да събере само своите гавази-арнаути, сеизите си и още двайсетина работници и домашни слуги, някои от които не бяха военни хора и не можеха да издържат дълго един истински бой. Но Мехмед не знаеше, че Страхил беше размирил селото, и не очакваше да срещне общ въоръжен отпор.
Докато Страхил и Горан се вслушваха покрай Кръсташката гора да чуят лаенето на хрътките, Мехмед и шайката му се спуснаха към Брезово и подхванаха още от края. Връхлитаха от къща в къща, измъкваха всички, които не успяваха да се скрият или да избягат, и ги връзваха и редяха между въоръжения обръч, за да ги подкарат вкупом към полето.
— Който се противи — куршум! — ревеше Мехмед, прескачаше плетищата с коня си, стреляше по хора и кучета, подаваше празните пищови на оръженосците си, поемаше пълните и пак стреляше. — Не щеш да работиш, а? Не щеш гяурино? — свиреше другият му камшик и плющеше по лицата на ужасените жени, мъже, старци и деца. — Ще ви избеся! Живи ще ви изгоря! — крещеше спахията и не виждаше къде и кого газят копитата на коня му.
Ревяха хората, криеха се, гледаха да завардят поне децата.
Тоя бесен лов щеше да продължи, докато всинца не бъдеха наново извлечени, ако не беше дотичал с коня си отрупаният вече с тежко оръжие субаша.
— Чакай Мехмед ефенди! — развика се той от седлото. — Нищо не знаеш ти! Не са виновни хората! Страхил ги е дигнал срещу тебе. Казал, че ще претрепе всеки, който посмее да ти работи.
— Така било! … — провлече Мехмед. — Престъпи кучето думата си.
— Престъпи я, Мехмед ефенди! Пак забягнал в гората! Иорданчо ми каза.
— Ами жена му?
— Тука трябва да е!
— Хюсеине! — развика се отново Мехмед. — Вземи Халил и Сюлейман и карай в Страхилови. Дръжте жена му и право в конака! А пък аз ще вдигна нашите от махалата!
… Но Хюсеин беше отишъл към Страхилови с кон а дотича пеша, за да съобщи, че домът на хайдутина е пълен с въоръжени гяури.
— Ако го ударим от двете улици, като пилци ще ги изловим! — посъветва разтреперан той.
— Ами конят къде ти е? — пресрещна го Мехмед.
— Гръмнаха го — призна Хюсеин.
— Че откога пилците почнаха да гърмят? — ядовито подметна Мехмед и почна живо да се разпорежда.
Раздели на две еднакви шайки сбраните от турската махала, отправи едната шайка с Хюсеина, а другата поведе сам. Писнаха измъкнати отнейде зурни, думна тъпан и дивашките ревове лумнаха към небето ведно с кълбестия лютив дим на пламналите къщи и слами.
— Аллах екбер! Смърт на гяурите! Слава на Мохамеда! Яшасън Мехмед бей! Яшасън!
Навлязоха в Страхиловата улица. Едни от нападателите се прехвърлиха на верига от двор в двор, други се прикриваха покрай плетищата и дуварите от двете страни на пътя, но самият Мехмед яздеше безстрашно по средата. Измамната тишина откъм двора с новите дувари го плашеше: така изчакваха и се потайваха само опитни биткаджии.
И наистина, щом се изравниха с вратника на Петко Влаха, додето куршумите можеха да стигнат с най-голяма сила, дружните гърмежи на дядо Петковата дружинка затъмниха клонака над високия зид. Един от сеизите ревна като разпран, преметна се през врата на сепналия се назад кон и се залюшка пияно в краката на Мехмедовия бегач.
— Юруш! Юруш! — зарева Мехмед, като размаха пищова си.
Хората му и без неговите викове тичаха вече като подивели покрай стената към празното място на незатуления с порта вратник.