— Нож ми дай! Нож ми дай! — завика дядо Димитър, забравил забучения ятаган в своя пояс, грабна отхвръкналия крив нож на ударения в ръката турчин и се спусна към зида. Читакът вече се прехвърляше, но намери смелост да се извърне и гръмна наслуки, преди да скочи.
— Мамице, преяде ме! — чу Димка гласа на чича си и затича да му помогне.
Прихвана го, преди да падне, и го поведе бавно към зимника. Той се опита да прекрачи стъпалото надолу, но се строполи от прага. Димка не можа да го задържи и той се просна на пръстения под.
— Пушките пълни… Пълни и стреляй… — чуваше го тя да шепне. — Не им се давай жива…
Тя го послуша. Опита се да напълни пушката на стареца, но дупката на цевта почна да се разширява и свива като черна уста, която зееше да я ухапе. Виждаше как чичо й се гърчи и не можеше поне сълзица да пролее.
— Къде си, Страхиле?… Дъще… залости… Не им се давай… Ангел отиде… Отиде…
Отиде си и дядо Димитър. Димка нема време дори да го погледне: видя през отвора на колата, че Мехмедовата шайка отново се връщаше покрай зидовете и отсрещните дворове. Плетът откъм дядо Петкови пак припука и тя едва успя да хлопне и залости тежката дъбова врата. Тъмнината я поуспокои. Взе един пищов, подложи го върху дървената рамка на кръстосаното с железни пръчки прозорче и гръмна в един чалмалия, който се оглеждаше, като че се чудеше защо никой не го посреща. Видя го само как подскочи. Когато димът се пръсна, пред прозорчето нямаше вече никого. Мисълта й се проясни:
— Защо го няма Страхил!…
Имаше в думите й гордост, а и упрек, че хайдутинът беше оставил чуждите хора да бранят къщата му.
Тя дръпна сандъка на светло, дигна барута и куршумите от земята и почна да пълни спокойно трите пищова и двете пушки, които бяха останали, макар и да не виждаше стрелци за тях. Сети се и за пищовите на чичо си, опипа безстрашно неподвижното тяло, измъкна оръжието и напълни и него. След това, като нямаше какво да прави, взе един пищов и задебна дали не ще пъкне друг някой под прозорчето. Нямаше никого. Само димът откъм дядо Петкови се носеше на все по-гъсти кълба.
Когато Станьо видя, че окуражената от Хюсеиновите упорити нападения Мехмедова шайка се връща към преградения вратник, свика неколцина от пръснатите из градината стрелци и се спусна да заварди старото място. Но гаджалите и читаците бяха вече наклякали зад камъните между колелетата на колата. А дядо Петкова дружинка я нямаше да помогне отстрани. Посрещнаха ги с дружен гърмеж. Две от момчетата паднаха и Станьо бързо сви с останалите към новия кош. Притулиха се зад подложките на гредите и почнаха да се прицелват съвсем спокойно. Мястото им даваше сгода да се бранят, а и да вардят целия двор.
Лютият дим от Пеньовата кошара насреща и разхвърляните покрай плета горящи жабки слама пропъдиха майстор Георги и хората му от насрещната страна, а Хюсеин отново се връщаше.
— Тука, Георги, тука! — завика предрано Сиромах Петър и всички бойци се натикаха в широките основи на изградения до човешки ръст обор и почнаха оттам, като от някаква ладия, да стрелят и псуват на всички страни.
Двете укрепления можеха да се вземат само ако се откриеше стрелба от високите прозорци на Страхиловата къща и Мехмед поведе неколцина от ранените си и здрави гавази покрай пламналата слама на дядо Петкови, след като остави половината да стрелят откъмто колата при вратника. Промъкнаха се в дима, прескочиха плета и влязоха в Димкината градинка.
Почерняло, опушено и накървено беше лицето на Мехмеда, но Димка го позна и се отдръпна ужасена в тъмното. Мехмед се примъкна още по-близо и тя го видя. Ето го — извърна се, рече нещо шепнешката на оня, що дебнеше до него, и почна да се цели приземи към коша. Едва тогава тя усети, че държи пищов в ръцете си. Привлече се покрай стената, опря леко дулото до рамката на прозорчето и се прицели в белите зъби на спахията.
Дали Мехмед чу дишането й, или смътно усети, че смъртта лети към него?
Извърна се, мярна пламналите в полумрака очи. Напомниха му те нещо познато. Де ли беше виждал тия вежди?
— Аха! — усмихна се той стръвно, но в същия миг блъвналият срещу него дим покри жадуваната през толкова нощи хубавица.
Закънтяха тежки удари отвън. Разбиваха вратата с греда, пипната от много ръце. Една дълга цев се провря през прозорчето отстрани, страшен гърмеж разтърси мазата и куршумът се сплеска о стената насреща.
— Страхиле… Къде си, Страхиле?… Що не дойдеш, Страхиле? — зашепна младата жена, обезумяла от страх и мъка.
Тъпите удари сякаш не думкаха по вратата, а по самата й глава. Строполи се до чичо си и запрегръща мъртвото тяло, като че можеше да получи защита от него. Изведнъж пръстите й напипаха една студена дръжка, свиха се. Почна да издърпва полекичка ножа, като че се боеше да не би мъртвият да се събуди и да се досети за онова, което беше намислила да стори.