Едната дъска на вратата се претроши покрай средното пряко дръвце, но трясъкът от счупването се сля с няколко нови гърмежа и тъпия звънтеж на потъващи в мека плът ятагани. Застиналата в предсмъртен ужас жена чу нечовешки викове, охкания, видя, че една ръка се провря през счупеното и отдръпна дебелото резе… Острието на камата проби лекичко елечето, ризата, боцна я по лявата гърда …
— Страхиле! — викна тя и примря.
— Жива ли си? — ревна откроената на светло сянка.
Страхил се метна, отскубна ножа от ръката й, пак се спусна навън, но видя пищовите на сандъка, леша зад прага и почна да стреля към плета над изпосечените трупове на пазвантите, които го завардваха отпред. Изведнъж някой се прегърби да не удари главата си о горното черчеве на вратата, прескочи го и тупна край сандъка.
— Дръж, Димо! — подаде Страхил изпразнените пищови. — Дай ми пушката и пълни веднага! Димке! Стани и ти да пълниш!
Като топла кръв се вля в жилите й тоя глас — събуди я от премаляването, даде й сили.
Придигна се, замига, после се привлече до сандъка и почна да насипва с разтреперана ръка барута в цевта на Страхиловия пищов.
— Бързо, Димо, бързо! — подканяше Страхил младия хайдутин, който и в най-тежките сражения с потерите не беше пълнил толкова сръчно оръжията.
Честата стрелба пръсна втурналите се подир коня на двамата хайдути османлии. Страхил пое дъх и взе двата напълнени от жена му пищова.
— Добре ли ги напълни? — запита той, като огледа капачетата на подсипните фунийки.
— Ами, виж — не успя да му се усмихне тя, — ти си ме учил.
Само с очи можа той да я погали, после прескочи повалените пред вратата трупове, обиколи бежешката градинката да види дали не дебне някой и се спусна към язлъка.
— Страхиле! — обади се някой изпод коша. — Пристигнахте ли бре?
— Дръж се, Станьо! — позна гласа Страхил. — Дружината иде!
— Барут! Барут нямаме! — завикаха още два-три гласа.
Страхил се върна бързо назад, грабна последната торбичка барут от сандъка, но когато пак затича към коша, видя, че Станьо и другарите му се измъкнаха и се спуснаха с брадви и пушки към вратника, гдето не беше останал вече нито един нападател.
Откъм бранището отвъд дядо Петкови долитаха предраните викове на дружината:
— Дръжте ги! Дръжте ги… Ду-а!
— Ду-у! — подхвана вика и Страхил. — Димо-о! Карай по мене!
И двамата хайдути се спуснаха да помогнат на по-слабата страна откъм градините.
Но и Горан беше разделил на две дружината. Герго с половината от момчетата откърти проределите вече нападатели. Ангел летеше с изкубнат по пътя кол. Настигна вече Хюсеин. Усети поганецът, че го нагонват, врътна се бързо на пета и се спусна назад с ятагана си. Погинал би момъкът, ако и той не беше се врътнал в миг и отскочил настрани.
— Удри, неговата мама! — тичаше на помощ Димо, но преди още и съветът да му долети, колецът просвири и смаза главата на Мехмедовия помощник.
Тичаше Страхил, съскаше час по час страшно ятаганът му, а удивлението му прехвърляше вече всяка граница: „Това ли бяха наистина брезовчани?“
От всеки вратник, през дувари и плетища излитаха въоръжени с коси, с ножове, лопати, брадви и колци селяни. Завардваха ъглите и доизтребваха бягащите турската махала читаци.
Димка се беше опряла на разтворената врата, до вратника, слушаше отдалечаващите се викове и дишаше все по-дълбоко и не можеше да се насити. Понякога притваряше отмалели клепки, подлагаше чело на полъхващия вечерник, който очисти дима настрани, после пак поглеждаше. Аленият залез над Козловец ослепяваше очите й, та не можеше да види труповете в краката си. Нищо не мислеше, нищо не искаше да си спомни — нали Страхил се върна!
— Тука ли, копеле се криеш? — чу тя неочаквано гласа на байрактаря в двора на дядо Петкови. Горан гонеше едно малко турче покрай пламналата слама.
— Дръж го, бай Горане! — подвикна тя и затича да превари турчето, като че играеха на криеница.
Момчето прескочи плета и тя пресегна към него.
— Варди се, Димке — едва сега я видя байрактарят.
Но момчето, забъркано кой знае как между големите, беше толкова малко, щото не можеше и да се помисли, че ще стори нещо лошо.
— Чакай! Чакай, не бягай! — викаше му тя.
Не го и видя кога измъкна едно мъничко пищовче играчка, не чу дори дали гръмна — усети само, че нещо я парна под дясната гърда.
— Бате Горане… — похлипна тя, но не можа да се задържи и падна на широките гърди на байрактаря.