Выбрать главу

— Къде е Димка?

— С-ст, по-тихо… — посрещна го Горан. Тълпата нахлу в двора. Стотици гласове процепиха въздуха:

— Да живее войводата!

— Да живее!

— Смърт на агарянците!

— Смърт! Смърт! Горан замаха ръце:

— По-тихо бре! Тихо!… Човек умира!

Виковете събудиха ранената. Отвори очи и се вгледа.

— Не ме ли познаваш, Димке? — грабна Страхил ръката й, долепи я до лицето си и пак я погледна, дано познае по очите какво искаше да каже. Усети как изстиналите пръсти погалиха лекичко бузата му.

— Кажи душице!… Какво ти е? … Продумай ми, Димке!…

Струпаните селяни и хайдути доловиха, че става нещо страшно: стихнаха като очукана нива. И ветрецът дори, що отпращаше по това време слънцето, се смири в листата, та хайдутинът долови съвсем ясно полъхналите думи:

— Ти… пази се… потребен си… Ние с тебе… не можахме… Искам…

Сълзи потекоха от очите й, задавиха я.

Страхил приседна, подвря ръка под раменете и галено я притисна до себе си.

— Кажи, какво искаш? — шепнеше й той едва чуто. — Кажи, обич моя? Кажи, цветенце… Ненагледна моя…

Напразно я молеше той — бялата сянка на смъртта се свлече вече по лицето й.

— Димке! — сграбчи я той ужасено за лицето. — Свести се! Димке, чуй ме!…Димке!

— Искам при буката! — изтръгна се ясен предсмъртен вик. — Идвайте!… Огън напалете! Студено ми е… Студено ми е… Ох.

Угасна младият живот.

Притъмня.

Ангел се беше свил до оградата на язлъка и хълцаше с похлупена глава на одъра. Плачеше и Горан, като шепнеше неразбрани за другите думи:

— Така загина и Рада… така си отиде…

Герго хвана войводата за раменете, придигна го и го отмести, за да приклопи очите на мъртвата.

Страхил се огледа, видя разплаканите хайдути и сбра вежди:

— Що плачеш, Горане? — кораво запита той. — И ти, Ангеле?… И вие там?… Та тука хайдутин загина, а хайдутин се с клетва отпраща!… Господи — изви той лице към Козловец, — прости мъртвите и дай сила на живите да дочакат края на теглото. Кълнем се, че и ние като нея — в бой ще загинем!

— Амин! — отсече хайдушката клетва байрактарят.

Прекръсти се и войводата, а когато пак свали очите си и огледа съселяните и дружината си, всички разбраха, че мъката беше изяла сърцето на тоя човек. Така щеше да си ходи без сърце до края на дните. А знайно е от песните — страшен е оня хайдутин, що няма сърце в гърдите си.

И стана Страхил страшен хайдутин.

Информация за текста

© 1937 Орлин Василев

Източник: http://dubina.dir.bg

Сканиране и обработка: Сергей Дубина

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева.

Публикация:

Орлин Василев

Хайдутин майка не храни

Седмо издание

Поредица „Българска историческа проза“

Редакционна колегия: Андрей Гуляшки; Георги Пенчев; Драгомир Асенов; Ефрем Каранфилов; Маргарита Захариева; Петър Динеков; Слав Хр. Караславов; Симеон Султанов

Редактор: Панко Анчев

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Константин Пасков

Коректор: Елена Върбанова

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1979.

ПК „Димитър Благоев“ — София

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3862]

Последна редакция: 2007-11-12 08:00:00