Наближаваше краят. Момичето трепереше, чупеше пръсти и мълвеше отчаяно:
— Господи! Няма ли кой да ми помогне?… Господи!…
Неканени сватбари
Песните и провикванията излитаха през разтворените прозорци и заглъхваха далече в лунната нощ.
Дали шумът от веселбата събуди якия мечкар, или той още не беше заспивал? Па и как да заспи в тая смрад? В обора бяха се изтъркаляли двайсетина капнали от дневния труд ратаи. Миришеше на пот и тор. Мечкарят се надигна, прекрачи спящите тела и се измъкна навън. Задиша често и дълбоко, за да проветри гърдите си от вонята. Огледа се. Луната огряваше начупените покриви на струпаните в разкривена купчина постройки. Между тях, там, гдето дворът не беше застроен, се издигаше висока стена с чардак от вътрешната й страна, отгдето се наблюдаваше околността и можеше, ако се приклекне, да се стреля безопасно.
Нейде просвири горски кос.
Мечкарят измъкна дългата кама от пояса си.
Горският кос прелитна по-близо и подсвирна под самата стена.
— Тука са! — трепна мечкарят и в същия миг видя как един пазвантин се изправи на чардака. — Дано не подсвирнат още веднъж!…
Пазвантинът се наведе над стената и почна да се вглежда в тъмното. Но мечкарят вече лазеше по стълбата. Пазвантинът беше видял нещо, защото се отдръпна и посегна към изправената на чардака пушка. Не успя да я вземе — мечкарят се метна на гърба му, провря силния си лакът под брадата му, отметна главата му назад, събори го и заби ножа си в гърдите му. После бързо разви опасаното около кръста си дълго въженце, завърза единият му край за чардака, прехвърли другия през стената и тихо подсвирна.
Не мина много, и една широка лапа се залепи за горния ръб на оградата. След ръката се подаде калпак, после две пламнали очи и едни увиснали, дълги мустаци.
— Каква е тая свирня, Димо? — избоботиха мустаците.
— Сватба, бай Горане — отвърна тихо Димо. — Че как може сватба без кум? Тъй, както ме гледаш — изпъна снага Горан на стената, — дали ме бива за бейски кум, а?
— Според мен бива те — одобри го мечкарят. — Ама не знам Мехмед какво ще рече.
— Белким ме хареса — потръкна Горан оръжието по силяха си.
После и двамата се наведоха, подадоха ръце и почнаха да измъкват от тъмната сянка едрите, сякаш нарочно отбирани, накичени с пищови и ножове сватбари.
Любовна нощ
— Е, хубавице доволна ли си от веселбата? — приведе се Мехмед над нея. — Трай, хубавото тепърва почва… Що е време, все е наше! Няма да ходиш утре на нивата я! Ще спиш, колкото искаш.
Що ще бърза? Та нима миризмата на хубавата гозба е по-малко сладка от самото ядене? Нека я погледа, нека й се порадва. Па и тя да свикне, да се не плаши… Да не му развали кефа.
„Сега! Сега!“ — мислеше си момичето и стискаше с изтръпнала ръка скрития под възглавницата нож.
Както се е изправил пред миндера, както е изпъчил гърдите си, само да замахне — и той ще рухне на килима.
Зъбите й тракаха… Страшно е…
Но онова, което се случи, беше още по-страшно; беят изведнъж се огъна, политна напред и притисна с две ръце възглавницата. После изви ръката й, измъкна ножа от изтръпналите й пръсти и го захвърли далеч към дъбовия рязан стълб посред одаята.
— Така! — изсъска стръвно той. — Първо ще си моя, па после мри, ако искаш! Мен още не ми се умира. И то … от жена!
Приведе се, сграбчи я и я дръпна към себе си. Но преди още да я прегърне, тя отмаля и клюмна в ръцете му.
Мехмед се озъби доволно: когато плодът узрее, сам пада от дървото!
Сложи я полека на възглавниците. Тялото й се изпъна и едната й гърда се откри, сгушена като бял гълъб в свиленото си гнездо. Беят прилегна на миндера и посегна да я погали.
Изведнъж силен женски писък процепи нощта. Последваха го други писъци.
Мехмед се сепна, остави Димка, рипна и неволно се опипа за оръжие. Нямаше, че не за бой беше той в харема си!
Един гърмеж, втори… Вратата откъм стаите на жените се хласна. На прага застана и се огледа висок мъж с димящ пищов в едната ръка. Зад него изтрополиха други тежки стъпки, мярнаха се високи калпаци.
„Хайдутите!“ — просветна в главата на стреснатия османец и още същия миг той — опитен борец — се спусна като хрътка към близкия прозорец изби в разбег с първия удар на рамото си прогнилата дървена кръстачка и се метна в тъмната градина.
Страхил едва успя да измъкне широкия нож от навущето си и го хвърли с пълен замах на достиг.
Не можа да улучи — ножът се заби и затрепера в рамката на прозореца — досами рамото на беглеца, плешката му просто се тръкна покрай костения чирен.
Димо гръмна иззад рамото на Страхила — пак подир бея, — но и то бе гърмеж напусто.