Димка беше станала права сред възглавниците в тънките шалвари — с побеляло лице, замръзнала от страх ли, от радост ли? Страхил дотича до нея.
— Ти ли си брезовчанката? — рязна я той с недоверчив поглед.
Но тя не можа да му каже коя е, а се свлече без съзнание в ръцете му.
— Не бой се! Ние сме! — разтърси я той, — Дръж се! — Па я сграбчи и понесе.
Тук-там трещеше пукотевица. Ханъмите пищяха до бога. Горан го пресрещна с момченцето на бея в ръце — но всеки със своята грижа — войводата стремително тичаше с преметнатия през рамо жив товар към дворчето с големия шадраван.
— Насам, войводо! Тука! — викна го познат глас.
Своя ръка го прихвана и го преведе до опряната на стената стълба.
Прехвърли се първо той с пленницата, после Горан с увитото вече в ямурлук дете и още двамина хайдути.
Отвън, в дъното на дола, ги чакаха коне.
Оттук-оттам се свличаха все нови и нови хайдути.
— Пребройте се! Дванайсет.
— Тичешката!
Едва след като конници и пешаци се загубиха из ливадите, по стената откъм харема се мярнаха въоръжени турчоля и светнаха пламъчетата на редки гърмежи.
— Е-хей! — не се стърпя да ревне откъм пътя за планината байрактарят. — Не стреляйте толкова, че потурите ми са нови!
Зазоряване
Можеше ли да му дойде на ум оня ден, когато причакваше на пусия Али ага с вързаните селяни, че само след ден-два ще язди сред чукари и пропасти със сгушена в ръцете му жена?
Местеше от време на време ръцете си, поглеждаше клюмналото бледо моминско лице — само за да се увери, че всичко станало през тая нощ е истина.
Слънцето още не беше се показало, но бодрата хайдушка песен надолу из клисурата будеше деня, правеше утрото по-бистро и по-светло:
Карай, конче, карай, душо, да вървим, гдето бяхме снощи вечер на конак.
Вслуша се.
Не, не само момчетата му редяха думите на песента — всичко наоколо пееше и се радваше с неговата радост. Та имаше ли в тоя непристъпен край камъче, цветенце или дръвце, което да не го познава? Не беше ли гората най-близкият му другар? А и ония алени облаци на изток? Кой ги посрещаше сутрин по върховете и кой ги отпращаше вечер, А могат ли приятели да се не радват с радостта на приятеля си, да не пеят с него, когато песента трепти във всяка капчица на кръвта му?
— Пейте) момчета!
— Какво думаш? — трепна момичето в ръцете му.
— А… Събуди ли се?… — погледна я той, но тя срещна погледа му с такива светли и бистри очи, че Страхил не издържа и отмести очите си.
Слънцето плисна лъчи над облаците, обля върховете, обагри белите пелени на мъглите. Чести гърмежи разтърсиха Дола в привет на изгрева и новата песен, подхваната от Димо, се извиси и сякаш се сля със светлината:
Когато дойдеш у нази, ела ми китно накитена.
— Ще ме върнете ли пак в село? — запита плахо девойката.
— А че… то се знае — отвърна Страхил. — Няма да те правим хайдутка я!
Очите на момичето изведнъж овлажняха. Една сълза се търколи и опари ръката му.
— Чакай де, чакай… Какво правиш? — забърка се войводата. — Що плачеш?
— Така — потръпна девойката и още по-силно се сгуши в ръцете му. — Не искам да се върна в село. Страх ме е…
— Не бой се ти… Щом си при нас, не се страхувай! — слепи устни войводата, готов да извърши всичко, каквото тя кажеше — че той беше господарят на тоя планински безкрай и нямаше тук воля, по-силна от неговата.
— Добре — склони глава тя на рамото му. Дали той поиска да отмести косите й, за да вижда по-добре пътя, или ръката му сама я погали?
— Само че при нас е страшно…
Димка откри лицето си. Дъхът й гореше бузата му.
— Тука не ме е страх…
Устните й — алени, изпръхнали — бяха толкова близко, че сами го примамиха да се наведе.
Колко време мина — не помнеше. Изправи се чак когато чу тропот на копита зад себе си.
Горан!… Мярна го само за миг, но видя колко е намръщен.
Пътеката се беше загубила във високата трева на една полегата поляна. Войводата смушка коня: струваше му се, че ако препусне по-силно, ще може да избяга от пълните с упрек очи на байрактаря си.
— Намери ли си майстора?
— Идаат! — излетя гърлест глас откъм скалите, изви се над огъня на долния край на поляната, заплете се в клоните на буката, отмаля и сякаш прегоря в жаравата.
Пет-шестимата хайдути, които се припичаха около огъня, нарипаха, отметнаха ямурлуците си и затичаха през поляната. Едрият, брадясал и в ушите домакин, който въртеше шиша с набучен овен над огнището, рече да ги последва, пристъпи две-три крачки, но се върна, че яденето за нощните бродници щеше да прегори.
Дотичаха и всички останали момчета и наобиколиха запенения кон на войводата. Един хвана юздата, друг стремето, а трети подаде ръка на момичето, което скочи на земята и се позабърка от ханъмските шалвари сред тия брадясали израстни мъже.