— И на теб, Тад. Ще се видим утре.
— Разбира се, мистър Елиът.
В събота и неделя Дейв тичаше на запад, по 57-ма улица и Пето Авеню, а после — на север, към Сентръл Парк. През почивните дни бягането беше истинско удоволствие. По улиците се мотаеха по-малко заплашителни откачалки и Дейв можеше да се съсредоточи върху тичането. Най-приятно му беше, когато в края на седмицата Марк пристигнеше от университета в Колумбия и бягаше редом с баща си. Дейв се гордееше много със сина от първата си съпруга Ани и очакваше с нетърпение посещенията му.
Дейв винаги канеше Хелън да тича с тях, но тя отказваше. Според нея анцугът не беше аристократично облекло. Хелън предпочиташе да се поти в скъпи спортни центрове.
В делничните дни не беше толкова приятно. Непрекъснато трябваше да бъде нащрек. Избягваше да минава покрай определени блокове, по някои улици или под мостовете. Никой разумен човек не тичаше преди зазоряване. В този ранен час дори Дейвид Елиът, който нямаше врагове, от време на време поглеждаше предпазливо през рамо.
Пътят му към работното място го отвеждаше на изток, по 57-ма улица, до Сътън Плейс, а после — на север, по Йорк Авеню, докато стигнеше моста за пешеходци над Федерал Драйв. Минаваше покрай Ист Ривър, сетне отново се отправяше на юг. Прекосяваше моста за втори път и хукваше на запад, към Парк Авеню.
Обикновено влизаше в кабинета си малко след седем.
Като изпълнителен заместник-директор на компанията, Дейвид Елиът имаше право да ползва привилегиите на ранга си. Апартаментът му на 45-тия етаж заемаше двеста и четирийсет квадратни метра и имаше гардероб, дискретно барче и баня с вана и душ.
Дейв обичаше да се къпе с гореща вода. Банята се изпълваше с пара, докато се сапунисваше — винаги два пъти. Бръснеше се под душа, без да използва огледало. Това беше още един навик, който бе придобил по време на войната, за която си спомняше с нежелание.
Седем и двайсет часът сутринта.
Увит в хавлията, Дейвид Елиът излезе от банята. Кафеварката на махагоновия шкаф зад бюрото му изсвири два пъти, което означаваше, че кафето е готово. Дейв напълни шоколаденокафявата си чаша, на която бе изрисувана емблемата на корпорацията „Сентерекс“.
Отпи една глътка и въздъхна. Животът без кафе беше толкова ужасен, че дори не искаше да мисли за това.
Забеляза, че акварелът над шкафа е накриво. Всяка седмица някой вандал с парцал за бърсане от нощната смяна разместваше картината. Дреболия, която все повече дразнеше Дейв.
Той сложи чашата върху месинговия поднос — също с емблемата на „Сентерекс“ — и оправи акварела — изображение на спящ тигър, датиращо от средата на 16-ти век, прекрасен и ценен. Шефът на фирмата, Бърни Лийвай, много по-разбран човек от повечето високопоставени лица в корпорацията, не оставяше покупките на произведения на изкуството нито в ръцете на скъпо платени дизайнери, нито на съпругите на подчинените си. Той предпочиташе шедьоври на майстори. Естествено, Бърни отричаше, че „Сентерекс“ купува картини поради естетични причини. Когато гостите му се възхищаваха на колекцията на корпорацията, той се хвалеше колко е скъпа и колко пари ще спечелят, ако я продадат. Ала Бърни лъжеше. Никога нямаше да се раздели с картините, защото ги обичаше твърде много.
Дейв отстъпи назад и огледа тигъра. Акварелът беше отново на мястото си.
А сега, малко музика. Дейв включи стереоуредбата и от тонколоните се разнесоха началните тактове на симфонията „Дългият марш“ от Динг Шан-де. Дейв се зачуди лениво защо американската музикална академия пренебрегва китайските романтици. И тъй като нямаше отговор на собствения си въпрос, нито се интересуваше от културната политика повече от гражданската, той изби тази мисъл от главата си. Пак взе чашата и отпи кафе. Божествено!
Дейв почти неизменно пристигаше пръв на работното място. Бърни Лийвай, капитанът на корпоративния кораб, се появяваше едва в осем часа. Лимузината му потегляше от Шорт Хилс, Ню Джърси, точно в шест и петдесет. Останалите изпълнителни директори идваха в осем и петнайсет или в осем и четирийсет и пет, в зависимост от това, какви влакове хващаха в Гринич, Скарсдейл или Деъриън и дали те се движеха по разписание. Първата секретарка пристигаше точно в осем и половина.
Ето защо Дейв знаеше, че има време да се помотае в кабинета си само по хавлия, да пие кафе и да прелисти „Уол Стрийт Джърнъл“.
След няколко минути той се приближи до гардероба, за да си избере костюм за деня.
Днес се спря на светлобежовия. Влажното лято бе отминало, а септември беше още топъл. Вълнените костюми можеха да почакат.