Закопча колана на панталона си, нахлузи меките кожени обувки „Бали“ и разопакова чисто нова снежнобяла риза. Облече я и след кратко колебание избра бледожълта вратовръзка на сини шарки. На вътрешната страна на гардероба имаше голямо огледало.
Не се научи да завързваш вратовръзката си, без да се гледаш, а? — попита ангел — пазителят му.
Дейв се огледа внимателно. Съвсем не изглеждаш зле. Не бе напълнял, откакто завърши колежа. Беше на четирийсет и седем години, но изглеждаше много по-млад. О, красавецо, ще живееш вечно. Дейв кимна в знак на съгласие. Ежедневното тичане, вдигането на тежести два пъти седмично, отказът от цигарите, диетата, от която дори Хелън не се оплакваше, минималната консумация на алкохол и…
— Дейви?
Гласът се чу от съседния кабинет — Бърни Лийвай с непогрешимия си груб бруклински акцент. Дейв погледна часовника си — 7 и 43. Тази сутрин явно не бе имало задръствания по пътищата. Президентът на „Сентерекс“ беше подранил.
Дейв облече сакото си, килна възела на връзката едва забележимо наляво, взе чашата с кафето и отвори междинната врата.
— Да, Бърни. Какво става?
Лийвай бе извърнал поглед встрани. Дейв видя пистолета му едва когато Бърни се обърна.
2.
Тук, в джунглата, има два вида време — дълго и бавно. Обикновено времето е дълго. Седиш под някое дърво, във виетнамска колиба или в полевата палатка и нищо не става. Часове наред. Сетне поглеждаш часовника си и установяваш, че са минали едва пет минути, откакто си го погледнал последния път. Това е дългото време.
Другият вид е бавното. Чува се изщракване — зареждане на автомат „Калашников“-47. В следващия миг наоколо гръмват експлозии, писъци и свистящи куршуми, предназначени за теб. Всичко това трае цяла вечност. А когато след часовете на ужас и ярост стрелбата утихне, ти се връщаш от ада и отново поглеждаш часовника си.
И познай какво? Минали са едва пет минути, откакто си го погледнал последния път.
Това е бавното време. Часовниците спират. Мъжете плачат, че секундите минават толкова бавно. Те са от специалните части. Емблемата на раменете им е озъбен череп със зелена барета. Те са най-твърдите и най-злите. Нищо не може да ги смути. Поглеждат часовниците си и плачат.
Един следобед, когато въздухът още мирише на бездимен барут и нагорещено желязо, лейтенант Дейвид Елиът слага стоманения си „Таймекс“ на един изгнил пън, зарежда цял пълнител в автоматичния си колт, 45-ти калибър, и пръсва часовника на парчета.
Пистолетът в ръката на Бърни Лийвай изглеждаше нелепо малък. Бърни беше тринайсет сантиметра по-нисък от Дейв и девет килограма по-тежък. Ръцете му бяха огромни и месести. Пистолетът се губеше в тях. Беше никелиран. Дейв бе готов да се обзаложи, че дръжката му е от слонова кост.
— Бърни, за какво ти е този пистолет?
Лийвай изглеждаше изтощен. Очите му бяха зачервени, а около тях имаше тъмни сенки, сякаш не бе спал отдавна. Лицето му — по-рано проницателно и наподобяващо ястреб — сега беше подпухнало от възрастта. Челюстите му трепереха от някакво неразгадаемо вълнение. На колко ли години беше? На шейсет и три?
Клепачите на Бърни бяха притворени, а очите — безизразни и студени като на влечуго. Дейв очакваше да види нещо в тях, макар че не знаеше точно какво.
— Защо, за бога?
Бърни пристъпи напред и вдигна оръжието.
Господи, ще натисне спусъка!
— Бърни, кажи нещо.
Лийвай стисна устни, после пак ги отпусна. Дейви видя, че ръката му е изопната.
— Бърни, не можеш да го направиш, без да кажеш нещо.
Раменете на президента на корпорацията потрепериха. Той облиза устни.
— Дейви, това е… Само да имах избор… Ти не знаеш… Бърни Лийвай се самообвинява и Господ няма да му прости. Нямаш представа колко зле се чувствам.
Неизвестно защо, на Дейв му се дощя да се изкикоти.
— Ще те заболи повече, отколкото мен, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш, Бърни?
Лийвай въздъхна и сви устни.
— Все се шегуваш, Дейв.
Ръката му стисна пистолета.
Бавното време. Кафето не беше вряло, но достатъчно горещо. Сякаш мина цяла вечност, докато стигне до лицето и широко отворените очи на Бърни. Той извика. Дейв направи две-три крачки към него. Стори му се, че се изнизаха часове, докато вървеше срещу дулото на пистолета.
Дейв изви ръката на Бърни, като изтръпна от болката в превързаната си китка, после заби коляно в слабините му. Пистолетът отхвръкна от ръката на Бърни. Дейв го взе и опря дулото до главата на шефа си, който още лежеше на пода. Елиът стоеше наведен над него и се опитваше да поеме въздух в очакване часовникът да се върне към нормалното време, но преди всичко се чудеше какво да направи.