— Случайно да сте видели купчина „Уол Стрийт Джърнъл“ до асансьора? Обикновено ги оставят пред стъклените врати.
Мъжът, който каза, че се нарича Рансъм, бавно поклати глава. Очите му бяха станали безизразни.
Дейв кимна и зави на изток. Мина покрай рецепцията и тръгна по коридора. Почувства силна болка в средата на гръбнака. Всеки нерв в тялото му пламтеше. На челото му изби пот, която започна да се стича по лицето. На гърлото му заседна буца. Искаше му се да се развика и да бяга. Коленете му трепереха. Ударите на сърцето му бяха оглушителни.
На двайсетина крачки имаше малка ниша, предназначена за копирната машина, която още не бе инсталирана там. Докато минаваше покрай нишата, Дейв чу провлечения глас на Рансъм.
— Мистър Елиът, има и още нещо.
— Да?
По дяволите!
4.
Дейв се вмъкна в нишата, като удари рамото си в стената. На мазилката разцъфнаха четири дупки. Във въздуха се разпръснаха парченца мазилка. Прашинките влязоха в очите му. Той се сниши на пода и бръкна в джоба за пистолета на Бърни. На стената се появиха още две дупки. Единственият звук, който се чу, бяха приглушените удари на куршумите. Рансъм и Карлучи използваха заглушители.
Дейв стана и се долепи до стената. Зареди малкия автоматичен пистолет и се показа.
Карлучи се задаваше на една крачка пред Рансъм. Дулото на пистолета му беше насочено високо. Дейв стреля два пъти, после пак. Карлучи спря. На бялата му риза разцъфна букет от кървавочервени рози. Устата му се отвори.
— Света Дева Марийо, имай милост… — промълви той.
Дейв отново се скри в нишата.
Рансъм се хвърли наляво и изчезна от погледа му.
Дейвид погледна с любопитство малкия лъскав браунинг в ръката си. Господи — обади се ангелът — пазител, — също като карането на велосипед, а? Научиш ли се веднъж, никога не забравяш.
От рецепцията се чу гласът на Рансъм.
— Яребица, тук Червеношийка. Дрозд е ликвидиран. Сам съм.
Страхотно! Той има радиопредавател и приятел.
Рансъм млъкна, докато слушаше отговора.
— Да влезе въоръженият екип, Яребица. Лекар не е нужен — вече е късно. Не запечатвайте сградата. Всичко трябва да стане вътре. Запишете — ръст метър осемдесет и три, тегло осемдесет и пет килограма, добре сложен и в много добро физическо състояние. Коса — светлокестенява, разделена на път вляво, скъпа подстрижка. Гладко избръснат. Очи — кафяви. Не носи очила и няма отличителни белези. Марлена превръзка на лявата китка. Светлобежов костюм, само с две копчета, бяла риза, жълта вратовръзка на сини шарки. Златни копчета за ръкавели с оникс… Ониксът е лъскав черен камък, Яребица. Господи, откъде ги намират тия? Продължавам с описанието — черни обувки, златен часовник на лявата ръка. Венчален пръстен. И още нещо — добавете „въоръжен и опасен“.
Рансъм млъкна, сетне попита:
— Сега ли? В момента е нагъл като негър с нож. Мисли, че владее положението, но греши. Няма проблем. Ще чакаме. Няма къде да отидем. Четирийсет и петия етаж. Край.
Тонът на Рансъм беше безпристрастен. Косата на Дейв се изправи. Сърцето му започна да бие учестено. Не му достигаше въздух. Този акцент му напомняше толкова много за покойния главен сержант Майкъл Мълинс…
Сега не е време за спомени, приятелю. Разсъждавай бързо и…
— … Проницателно, господа.
Инструкторът бе строен и съсредоточен полковник, облечен в безупречно скроена униформа. В осанката и движенията му имаше нещо, което подсказваше на слушателите, че говореше от личен опит. Полковникът съвсем не разясняваше абстрактни теории. Темата на лекцията му бе „Оцеляване при трудни условия“.
— Господа, искате ли да знаете как наричаме човек, който се паникьосва, когато започне стрелба? Ще ви кажа. Техническият термин е „жива мишена“. Такъв войник мигновено влиза в списъка на жертвите на противника. Затова, чуете ли откоси около себе си, не се паникьосвайте. Не се плашете. Изобщо не се вълнувайте, а разсъждавайте. Мисленето е единственият изход. Само логиката и разумът ще запазят живота ви. А какво ви казват те? Започне ли някой да стреля по вас, най-хладнокръвно го ликвидирайте. Нямате друг разумен избор, господа.
Дейв си представи разположението на четирийсет и петия етаж. Коридорът, в който беше заклещен, водеше на изток и минаваше покрай пет-шест вътрешни кабинета, чиито врати се намираха на около дванайсет крачки разстояние една от друга. В дъното го пресичаше друг коридор — водещ към периферията на сградата. Там се помещаваха изпълнителните директори.