Имаше и още нещо — аварийното стълбище. Три тежки метални врати, а след тях — стълбите. Едната беше на двайсет-трийсет крачки от Дейв. Ако Рансъм беше толкова добър, колкото го мислеше, Дейв щеше да е мъртъв много преди да стигне до нея.
Но нали така или иначе ще умреш? Рансъм спомена за въоръжен екип. Вероятно вече са във фоайето. Остават ти още три-четири минути живот, приятелю.
Дейв изтръпна от подигравката на вътрешния си глас. Замисли се. Единственият изход беше да мине покрай Рансъм.
— Хей, Рансъм — извика той.
— Да, мистър Елиът. С какво мога да ти помогна? — равнодушно и спокойно попита Рансъм.
— Съжалявам за приятеля ти Карлучи.
— Няма нищо. Познавах го бегло.
— Да. Трябва да се съгласиш, че грешката беше твоя.
— Нима? Защо? — незаинтересовано попита Рансъм.
— Ти си старшият. Освен това би трябвало да ти е ясно, че щом съм се срещнал с Бърни, съм му отнел оръжието.
Последва кратко мълчание, след което Рансъм безучастно каза:
— Разбрах.
Номерът ти няма да мине. Няма да го накараш да загуби самообладание. Между другото, обзалагам се, че въоръженият екип е вече в асансьора.
Дейв надникна от нишата. Не видя нищо, освен малка червена кутия с надпис „Тревога. Пожар“.
Протегна превързаната си лява ръка, отвори кутията и натисна лоста. В коридорите прозвуча пронизителна сирена.
— Нищо няма да постигнеш, мистър Елиът — надвика я Рансъм. — Ще я изключим. Фалшива тревога.
— Пак си помисли, Рансъм.
— Аха! Много добре. Спря асансьорите, нали? Те ще се върнат автоматично на първия етаж, щом алармата спре. Забележително. Превъзходно.
— Благодаря.
— Моите поздравления. Спечели малко време. Бъди уверен обаче, че моите хора ще използват стълбите.
Гласът на Рансъм заглъхна. Вероятно обясняваше по радиопредавателя какво е положението.
Няма да стане така. Нали искаш да говори с теб, а не с хората си?
— Рансъм!
— Да, мистър Елиът.
Алармата се изключи. Дейв подскочи.
Не се паникьосвай. Не се плаши.
— Наистина ли се казваш Рансъм?
— Не.
— А Джон?
— Не.
— Искаш ли да кажеш истинското си име?
— Не.
— Имаш ли нещо против, ако продължа да те наричам Рансъм? Или предпочиташ Джон?
Рансъм се замисли.
— Рансъм е по-добре.
— Така да бъде. Мистър Рансъм, ще те помоля за една услуга.
— Казвай.
— Би ли ми обяснил защо си тук? Защо е всичко това?
— Съжалявам, но не мога. Само ще кажа, че не е лично. Надявам се, че ще оцениш това.
— Много благодаря — отговори Дейв, като придаде на гласа си леко разочарование. — И защо не можеш да ми кажеш? Нямам ли право да знам?
— Нещо такова.
Надушва уловката. Опитай с малко хленчене.
— Добре тогава. Какъв избор имам? Не можем ли да се споразумеем?
— Боя се, че не, мистър Елиът. Има само един начин да приключим тази работа. Най-доброто, което мога да ти предложа, е да улесниш нещата за себе си. Припомни си военния си опит и ще разбереш какво имам предвид.
Дейв прехапа устни. Какво знаеше онзи тип за военното му досие и как се осмеляваше да повдига този въпрос?
— За какво говориш?
Гласът на Рансъм стана по-радушен, макар че промяната беше едва доловима.
— Снощи прочетох досието ти. Оказа се, че сме учили в една и съща военновъздушна база — елитната академия на елегантния етикет. Ти си офицер от запаса. Аз бях гениален. Ала това няма значение. Важното е, че сме били на едни и същи места и сме се пържили в един и същ ад. Дори сме докладвали на един и същ командир.
— Джек Мамбата — изтърси Дейв.
Много неприятно.
— Да, полковник Кройтер. И служих в неговата част. А Джек наемаше само един тип хора — като мен и теб.
Дейв се изсмя насила.
— Рансъм, да не се опитваш да ми кажеш, че съм костелив орех?
— Ти знаеш по-добре от мен. Не ти дават зелена барета, ако не си такъв. А аз и ти носехме зелени барети.
Дейв не искаше да слуша това.
— Може би. Но аз отдавна съм друг човек.
— Не мисля така. Станеш ли един от нас, не можеш да се промениш.
Гласът на Рансъм започна да трепери. Вълнуваше се. Говореше с войнишка гордост.