Дейв ритна Рансъм в лицето.
В една и съща академия, така ли, мистър Рансъм? Щом е така, не очакваше ритник, нали?
Петата на Дейв го уцели точно по лявата скула. Главата на Рансъм отхвръкна назад и той се простря по гръб. Дейв сви десния си лакът, хвърли се към него и го удари с всичка сила в слънчевия сплит. Лицето на Рансъм пребледня. Дейв дръпна ръка, изопна длан и се приготви да му нанесе смъртоносен удар в челюстта.
Ала не го направи. Лицето на Рансъм се отпусна и очите му се затвориха.
Дейв го хвана за гърлото. Рансъм не помръдна. Надигна клепача му. Виждаше се само бялото на окото. Повечето хора могат да избелват очи. Един обучен човек може убедително да се престори на изпаднал в безсъзнание. Дейв размаха пръст пред окото на Рансъм. Никаква реакция. Никой не може да симулира такова състояние. Рансъм беше припаднал.
Дейв се нуждаеше от цигара повече от всичко на света.
Според съдържанието на портфейла му, Джон Майкъл Рансъм беше вицепрезидент на нещо, наречено „Специализирана консултантска група“. Покойният Марк Карлучи беше старши асистент в същата организация. На нито една от двете визитни картички нямаше адрес. Само телефонен номер с код 703 — Вирджиния. На шофьорските им книжки също нямаше адрес. Само номерът на пощенската кутия — еднакъв и за двамата.
— Врабец, тук Яребица. Докладвай.
Радиопредавателят на Карлучи беше миниатюрен, черен и не носеше марката на производителя. Беше прикрепен за колана му. Дейв го взе и го сложи на своя.
— Тук Врабец. Остава още едно стълбище.
— Къде сте?
— На трийсет и четвъртия етаж на южното стълбище. Хората са уморени, Яребица.
— Ще ви стигнат ли три минути почивка, Червеношийка?
— Съгласен — отговори Дейв, като се опита да имитира провлечения говор на Рансъм.
Отдалечи се от Рансъм. Макар че онзи тип беше в безсъзнание и завързан със собствения си колан, Дейв не искаше да откъсва поглед от него, нито от странния пистолет, който бе взел от ръката на Карлучи.
Вдигна слушалката на телефона върху бюрото на рецепцията, натисна девет за външна линия и набра номера, написан на визитната картичка на Карлучи. След няколко секунди от другата страна един механичен глас отговори:
— Наберете кода.
— Ало? Искам да говоря със секретарката на мистър Рансъм.
— Наберете кода — повтори компютърният телефонен оператор.
Дейв натисна няколко цифри, но автоматът рече:
— Отказвам достъп.
После се чу изщракване и линията прекъсна.
Дейв сви рамене. Ако търсеше отговори, трябваше да ги получи от друго място. А през това време…
Отново се приближи до Рансъм, който още беше в безсъзнание. Дори да се бе свестил, едва ли щеше да му каже нещо. Рансъм не беше от онези, които проговаряха лесно. Бяха необходими разпити с часове, за да бъде пречупен.
Дейв понечи да пусне портфейла върху гърдите му. После спря, намръщи се и го отвори. Вътре имаше осемдесет и три долара. Не му се искаше да прави това.
Но ако действително се бе забъркал в такава голяма неприятност, както мислеше — какво повече искаш, по петите ти е екип от настървени въоръжени мъже? — тогава му трябваха пари. Щеше да бъде самоубийство, ако вземеше кредитните им карти. Всяко прехвърляне на пари чрез кредитна карта се засичаше по електронен път. Купиш ли си нещо в магазина, касиерката веднага пъха картата ти в автомата, за да регистрира покупката в някой далечен компютър. Автоматът моментално отбелязва самоличността на купувача. И ако някой иска да разбере къде се намираш, трябва само да натисне няколко клавиша на компютъра. А ако си достатъчно глупав и използваш автомата за теглене на пари, работата е още по-лесна.
Дейв пъхна банкнотите в джоба си. После изпразни и портфейла на Карлучи. Шейсет и седем долара. Знаеше, че трябваше да пребърка и Бърни, но вече беше късно. Подготвил бе малка изненада за въоръжения екип на Рансъм и не биваше отново да влиза в кабинета.
Мина през западния авариен изход и започна да се качва по стълбите. Ако му провървеше, щеше да намери помощ само три етажа по-нагоре.