— Млъкни, Елиът. Кой ти е издал разрешително да практикуваш психиатрия?
— … защото му харесва…
— Лейтенант Елиът е предал другарите и командира си.
Дейв извика.
— Ето какво е направил във Виетнам. Наклепал е командира си. Издал го е. Изпратил го е пред военния съд — него и още петима свои събратя по оръжие. Не можете да му имате доверие. Не вярвайте нито дума на онова, което ви казва. Той е Юда.
— Точно така — потвърди Дейв, стиснал предавателя с всичка сила. — Имаш право, Рансъм. И съм готов да се обзаложа, че поне един от твоите хора — а може би и повече — ще постъпят по същия начин.
Дейв понижи тон и заговори сериозно:
— Един от вас ще предаде Рансъм. Ще го направите, — защото това е правилното решение, или защото не можете да спите нощем, или защото знаете, че ако някоя важна клечка разбере какво е станало тук, ще се забъркате в същата каша като шефа си.
— Лигавщини — изсумтя Рансъм. — Аз имам заповед…
— Да обезглавяваш жени, така ли? Хей, хора, ако Рансъм има такава заповед, много бих искал да я видя. Имам предвид, че на ваше място…
— Вие сте защитени. Тук командвам аз и поемам пълна отговорност…
— Обикновено командирът се отървава с условна присъда, а обикновените войници ги обесват. Винаги е било и ще бъде така. Не съм срещал военен, който да не знае това, Рансъм.
— Мистър Елиът, писна ми от теб. Скорец, заповядах ти да се свържеш с щаба. Направи го.
— Недей, Скорец. Изслушай предложението ми. Или ще го приемете, или ще умрете.
Радиопредавателят заглъхна. Секундите летяха. Ръцете на Дейв бяха облени в пот. Не смееше да остави предавателя, за да ги избърше.
— Казвайте, сър — обади се накрая Скорец. — Мисля, че трябва да чуем предложението ви. Искам да кажа, че никой не възразява.
— Разочароваш ме, Скорец — прошепна Рансъм. — Позволи ми да ти напомня, че ако Елиът искаше да сключи сделка, можеше да го направи още сутринта.
— Яребица, вярваш ли на това? Ти беше най-близо до Рансъм. Хайде, Яребица, кажи на приятелите си какво щеше да стане, ако се бях опитал да се споразумеем.
— Спокойно, Яребица! — леко повиши тон Рансъм. — Аз ще се оправя. Както всички знаете, ако мистър Елиът беше малко по-сговорчив, ако бе показал и най-малкия знак, че има желание да ни съдейства, ако се беше държал като зрял мъж, както очаквахме…
— Щеше да му пръснеш черепа — прекъсна го Яребица.
— Да те вземат дяволите, Яребица! — избухна Рансъм.
— Скорец, изпълни шибаната заповед, която ти дадох!
Дейв говореше спокойно. Не беше лесно.
— Сделката ми е проста. Искам само Рансъм. Дайте ми го, оставете ме няколко минути с него и когато свърша…
— Лъжец! Проклет хленчещ измамник!
— Когато направя каквото трябва — както би постъпил и всеки един от вас, ще сложа оръжие и ще се предам.
— Това са глупости! Не го слушайте!
Дейв се постара гласът му да прозвучи уморено и смирено.
— Асансьорите вероятно са повредени от експлозията, Скорец. Ще сляза по северното стълбище. Без оръжие. С вдигнати ръце. Няма да правя никакви номера. Тогава ще решавате вие. Ако искате да ме пречукате, добре. Предполагам, че и без това ще умра. Или може да се обадите на щаба. Ще направите каквото искате. Не ми пука. Желанието ми е само да прекарам няколко мига насаме с шефа ви.
— Гадно копеле! Мислиш ли, че тези хора са толкова тъпи?
— Как ще стане това? — прекъсна го тихият глас на Яребица. — Той е тук горе, а вие сте долу.
— След минутка ще се върна в кабинета на Бърни Лийвай. На северната страна на покрива виси коаксиален кабел. Завържете Рансъм и го спуснете до счупения прозорец на Бърни. Но първо го съблечете. Искам го чисто гол.
— Мистър Елиът, не знаех, че изпитваш такива чувства към мен — изсумтя Рансъм.
Дейв не обърна внимание на думите му.
— Яребица, Скорец, споразумяхме ли се?
От другия край на радиовръзката настъпи мълчание. Дейв затаи дъх. Сега всичко се крепеше на лоялността. Предани ли бяха хората на Рансъм на командира си? Обичаха ли го? Здрава ли беше връзката помежду им? В душите на някои войници имаше вярност, която беше нещо повече от подчинение. Ако човекът, чиито заповеди изпълняваха, беше свестен, нищо не можеше да разруши връзката им с него. Биха предпочели да умрат.
Ала офицерът, комуто се бяха клели във вярност, трябваше да я заслужи. А Рансъм едва ли го беше направил.