Нито Яребица.
— Да.
В гласа на Яребица прозвуча войнишка отривистост. Дейв знаеше, че казва истината.
— Махнете си шибаните ръце от мен! — изрева Рансъм. — Ще ви видя пред взвода за разстрел! Задник такъв, не ме докосвай, защото ще ти окача топките на…
Чу се ръмжене и приглушени псувни. Радиопредавателят на Рансъм изпращя.
— Яребица? — попита Дейв. — Чуваш ли ме?
— Да, мистър Елиът. Къде сте?
— В коридора. Почти до кабинета на Лийвай.
— Готови сме да го спуснем.
— Чакай малко, Яребица. Кой номер обувки носи?
— Мисля, че четирийсет и четвърти.
Дейв влезе в кабинета на Бърни. Кръвопролитие, трупове и безсмислен ужас — същността на всяка война в историята. По-добре да не обръща внимание на гледката. Това беше единственият начин войникът да запази разума си.
— Чудесно. Оставете му обувките. Нищо друго. Махнете дори чорапите. Разбра ли, Яребица?
— Да, сър.
— Наричай ме Дейв.
— Спускаме го… мистър Елиът.
Дейв се приближи до прозореца и махна платнището. Погледна нагоре. Току-що бяха прехвърлили Рансъм над парапета. Тялото му беше голо и бяло, а мускулите — красиви по някакъв брутален начин. Дори от разстояние Дейв забеляза, че имаше множество белези от рани.
Човекът е награден с Пурпурно сърце. Може би не само веднъж.
Рансъм бе възвърнал самообладанието си. Вече не крещеше и не псуваше. Гласът му беше спокоен и безизразен.
— Много съм разочарован от вас, хора. Не действате в тази ситуация като опитни професионалисти. Все още обаче има време…
— Яребица — каза по предавателя Рансъм. — Ще ви кажа кога да спрете. Мръднете го малко наляво, за да мога да го стигна.
— Прието, мистър Елиът.
— … Да преосмислите положението. Вие ме познавате. Знаете, че съм справедлив човек. Готов съм да забравя злополучното отклонение от служебния дълг. Инак онова, което правите, се нарича бунт. Искам да…
Рансъм се въртеше насам-натам. Тялото му се блъскаше в гранитната фасада на сградата. Охлузената му кожа оставаше по камъка. Дейв изтръпна. Рансъм не.
— Помислете за бунта. И за дълга. Убеден съм, че ако поразсъждавате за дълга, ще вземете подходящото и разумно решение.
— Яребица — каза по предавателя Дейв, — още около два метра и половина и спрете.
— Прието.
Яребица и хората на покрива не се бяха държали нежно с Рансъм. Глезените му бяха завързани. Кръвообращението му беше нарушено и краката му ставаха мораво-червени. Ръцете му бяха завързани зад гърба. Коаксиалният кабел беше стегнат толкова здраво около кръста му, че плътта му беше изпъкнала напред. Явно го болеше, но не го показваше. Хората като Рансъм никога не го правят.
Дейв се отдалечи от прозореца. Отвън се появиха стъпалата на Рансъм. Сетне голите му прасци.
— Задръж — заповяда Дейв.
— Не си го изчислил точно, мистър Елиът — ухили се Рансъм. — Ще трябва да ме спуснат още петдесет-шейсет сантиметра, за да можеш да ми лапнеш оная работа.
Дейв не обърна внимание на думите му. Протегна ръка, хвана левия му крак и развърза обувката.
— Какво е това, мистър Елиът? Да не мислиш, че съм скрил там петдесеткалибров автомат?
Дейв изу и дясната му обувка и си я сложи. Беше му по мярка, както и лявата.
Рансъм се изкикоти.
— Браво. Цял ден претендираш, че ти си човекът, който може да ме замества и да командва. И сега мислиш, че си успял. Но не си.
Дейв се наведе и завърза връзките.
— Докато се радваш на временната си победа, нека да те посъветвам, че грешиш, ако мислиш, че си ме поставил в неудобно положение. А смяташ ли, че можеш да ме пречупиш, жестоко се лъжеш.
Дейв се изправи. Протегна ръка и хвана единия прасец на Рансъм. Сетне попита по предавателя:
— Яребица, чу ли как Рансъм обясни състоянието ми?
— Да, сър — леко озадачен отговори Яребица. — Защо питате?
— Всичко ли чу?
— Да, сър.
— И за трите стадия на заболяването? Първо в кръвта, после в телесните течности и накрая в дихателната система?
— Да, сър. Наясно съм.
— Сигурен ли си, че разбра всичко?
— Да, сър.
— И знаеш, че съм във втория стадий? И че болестта може да се предаде чрез кръвта, урината и слюнката ми? Чрез ползване на една и съща чаша, любовни захапвания, целувки и други подобни?