Вечерта на връщане от сбора мнозина се отбиха на сватбата и Жендовата къща, кажи-речи, се изпълни с народ. Едни бяха наминали да „сайдисат“ сватбата, други — да похапнат и попийнат след сбора. Жендо като че бе предвидил този наплив от гости и още след венчавката бе ударил ножа на две шилета и едно прасенце. Насред двора бе поставил столитрово буре, до стълбичката на пруста имаше още едно и гостите, особено пиячите, се тълпяха около тях, наливаха си в тасове и пиеха за здравето на младоженците. Жендо бе вдигнал сватба на широка нога и му се искаше всички да видят това. От време на време излизаше при гостите на двора, черпеше ги, канеше ги да седнат на трапезата и викаше:
— Яжте бе, хора, яжте и пийте, веднъж женя син!
В едната стая бяха събрани по-вътрешните хора: кръстниците, сватовете, роднините и, разбира се, бившият фелдфебел Чаков. На края на трапезата седеше гайдар, зачервен като стомана от надуване, до него някаква жена пееше със скърцащ козешки глас, някои се опитваха да й пригласят, други се провикваха и ставаха да играят. Потните стъкла на прозореца дрънчаха от тепането на играчите, двете лампи примигваха и пукаха от дима и пушилката. Няколко пъти се появи и Радка с отметнато на раменете було да досипва ядене или да долива пиене. Свекървата, леля Кита, гальовно я съветваше кое къде да сложи и Радка го правеше с плавни и неосъзнати движения. Ако някой й кажеше нещо, тя го поглеждаше някак учудено, усмихваше се само с устни и излизаше от стаята. Жендо, вече разгорещен и поразгърден, често вдигаше чаша и викаше колкото му глас държи:
— Весел бъди, свато!
— Жив да си, свато! — отговаряше Троцки, който седеше до дясното коляно на бившия фелдфебел и сякаш се боеше, че ще го оскърби, ако се заприказва с други.
По едно време Жендо извади от джоба си малък барабанлия револвер, насочи го към тавана и гръмна три пъти. Жените изпищяха, гайдата изхълца и млъкна, от тавана, където се появиха три дупки, върху трапезата паднаха парчета мазилка. Отвън на прозореца се залепиха много лица и цялата къща притихна. Жендо усмихнат извади гилзите от барабана и заедно с револвера ги сложи в джоба си. В стаята настъпи неловка тишина. Жените започнаха многозначително да се споглеждат и по лицата им се появи гузно изражение, като че наблизо се върши или ще се извърши нещо тайнствено и срамно, но неизбежно като жертвен обред, което може да се сподели само с поглед.
— Що млъкнахте бе, хора? Ей, Велико, я надуй тулума, че тоз път ние със свата ще станем да ударим табаните! — каза Жендо и взе да налива вино в чашите.
Гайдарят бе излязъл навън, излязъл бе и Иван Шибилев, който при всички случаи намираше с какво да забавлява другите. И тогава Троцки реши, че най-после е ударил неговият час. През цялата вечер бе отдаден без остатък на скъпия си гост и сякаш бе забравил, че е дошъл на сватбата на дъщеря си. Настъпилата тишина изведнъж го изтръгна от обаянието на фелдфебела или по-точно под влиянието на това обаяние започна да разказва с въодушевление своята войнишка илиада. Всички знаеха отдавна тази илиада, но сега с благодарност устремиха очи към него и се приготвиха да слушат. Този самотен човек, който прекарваше живота си, стегнат в калъпа на войнишката си униформа и в компанията на едно подивяло куче, имаше един-единствен коз пред хората — дългогодишното си и трайно приятелство с фелдфебела Чаков, което го издигаше на шеметна висота в собствените му очи и както вярваше, в очите на цялото село.
След минаването си в запаса бившият фелдфебел живееше в едно съседно селце, където жена му бе наследила малко земя. По всичко личеше, че някои неприятни обстоятелства го бяха принудилия да се завре в това далечно и пусто селце, защото и сам казваше, че животът му изкомандвал „кръгом марш!“. Троцки бе единственият от бившите му войници в този край, срещнали се, запознали се и оттогава фелдфебелът редовно му гостуваше по всички големи празници. Той бе над седемдесетгодишен, със сплескано като бъклица лице, много здрав и енергичен за годините си. Ходеше с равна твърда стъпка, сякаш отмерваше такта на полковата музика, само че войнишкият му чар някак нелепо се загрозяваше от нервен тик — събираше трите пръста на дясната си ръка и ги наплюваше няколко пъти. Това наплюнчване на пръстите можеше да бъде, разбира се, и навик, придобит от майчинските му грижи за войниците. Носеше тъмно сако от боядисан войнишки плат, бозав брич и високи ботуши, чийто мирис на вакса оскверняваше домашното благоухание на манджа и празнична радост. Той бе запазил казармените си навици не само в облеклото и поведението си, но и в жаргона си. Когато започваше да се храни, извикваше като в ротна столова: „почвай!“, при ставане — „стани!“, при тръгване — „ходом!“. По-високопоставен гост нямаше и не можеше да има в селото. Той струваше колкото всички знатни особи в околията и големите празници идваха и отминаваха под знака на височайшето му посещение. Радка ми разказваше, че цяла седмица напред баща й правел репетиции със семейството си за посрещането му, учел ги как да стоят чинно пред него, как да му отговарят, как да се „кипрят“ и да не накърняват дори с поглед достойнството му, никой да не сяда, докато той не е седнал, с какво да го гощават и с какъв армаган да го изпратят.