Кичка не умееше да се прикрива и за мен не бе трудно да се досетя, че Стоян е споделял с нея желанието си да ме отпрати далеч от село, но не смее да ми го каже и тя е решила да му спести това неудобство. Аз също бях мислил да започна работа и града, но поради болестта, а по-късно и поради събитията в село не се решавах да го напусна. Водих счетоводството в стопанството, бях една година учител, бях и юрисконсулт за известно време в новооснованата МТС. Струваше ми се, че ще съм полезен на хората в едно време, когато всички боледуваха, когато се раждаше една нова епоха с болки и терзания. И може би щях да остана още дълго време в село, ако не бе се случила оная парадоксална история с интернирането на Иван Шибилев. Наистина какъв по-голям парадокс от този — брат ми изключи от партийната организация човека, който бе я основал преди Девети. Като следствие от този парадокс последва още един — политическият престъпник и убиец Михо Бараков в качеството си на околийски началник на милицията, възползвайки се от характеристиката, която брат ми бе му направил пред ОК на партията, изпрати Иван Шибилев в трудов лагер. Човека, който погуби дарбите си в служба на партията в едно време, когато вместо голямо изкуство тя имаше нужда от агитки и плакати, човека, който през всичките перипетии на чудноватия си и бурен живот нито за миг не бе престанал да й служи. И още един парадокс — брат ми обявяваше или заплашваше да обяви за кулаци селяни, които нямаха нищо общо с тях, а единственият кулак в селото и политически престъпник Стою Бараков не само че живееше на свобода, но като председател на селсъвета представляваше и упражняваше народната власт. Бяха изминали четири години от разкриването на престъпленията на баща и син Баракови, но в ОК на партията все още не предприемаха нищо за тяхното разобличаване. Няколко пъти бях ходил там да питам докога ще държим в пазвите си тези змии и винаги ми отговаряха с пръст на уста да пазим в най-строга тайна каквото знаем за тях. Други обяснения не даваха, но ясно беше, че съдбата на двамата Баракови зависи от завръщането на Александър Пашов, което само по себе си щеше да бъде най-безспорното доказателство, че в чужбина той е работил за нас и баща му напразно е принесен в жертва. Но Пашов за съжаление все още не бе се завърнал, а и майка му нямаше каква да е вест от него.
Всичко това нямаше да се случи, ако брат ми не разбираше партийната дисциплина като догма и бе проявил известна самостоятелност в решенията си. Много често си спомнях за онзи въпрос, който покойният Михаил Деветаков бе си задавал, размишлявайки за революциите: възможно ли е да се постигне хуманна цел с нехуманни средства? По времето, когато бяхме разговаряли с Деветаков, както и сам той отбелязва, този въпрос не съществуваше за мен и за Лекси Пашов. Тогава за нас предстоящата революция бе най-възжеланото, исторически най-великото и хуманно събитие и никога не бяхме се замисляли за нейното осъществяване. Но когато тя дойде, въпросът с какви средства да я „прилагаме“ у нас стана за мен най-проклетият въпрос. Народът боледуваше, притиснат между две епохи. Малцина бяха ония, които вярваха, че капиталистическите страни ще ни обявят война и ще върнат старото време. Повечето от хората разбираха, че революцията няма да се размине, а не можеха да прежалят имота си. Някои възрастни хора бяха плакали пред мен. Удряха челото си и се питаха: „Накъде? Ни назад — ни напред!“ Двама умряха от инфаркт, а един се обеси. Подписа доброволно декларация за членство в ТКЗС, а като се върнал у дома си, влязъл право в обора и се обесил.
В това усилно време често ме обземаше съмнение и отчаяние, струваше ми се, че някогашните ми идеали са изкористени на дело и тогава именно се опитвах да отговоря на проклетия Деветаков въпрос. Спомнях си как гостувах в чифлика на Деветаков отпървом с Лекси Пашов, а през следващите години сам, и под влияние на спомена за този благороден мъж мислено се съгласявах с него, че една хуманна цел не може да се постигне с нехуманни средства. И още, че човекът, ако не е постоянна величина, то съвсем бавно и съвсем мъничко се променя — на един век един милиметър или дори не и толкоз. Деветаков говореше за тези неща съвсем рядко, може би за да не ме отегчава с философствуването си или, което е по-вероятно, да премахне бариерата на възрастта между двама ни. И наистина, колкото по-голямо бе благоговението ми към личността му, толкова по-свободен се чувствувах пред него. Той изричаше мислите си с мек, особено приятен глас, без да ги натрапва, като че в момента са му хрумнали и като че няма нищо ценно в тях. Все ми се струваше, докато го слушах, че прикрива една мисъл: „Можете да не вземете под внимание това, което току-що казах.“ Всеки път си отивах от чифлика, изпълнен с духовно блаженство и лека, галеща сърцето ми тъга по някакъв друг, непостижим свят.