Но колкото и да бивах запленен от обаянието на Деветаков, дълбоко в себе си изпитвах съпротива срещу някои от философските му схващания. Тази съпротива, несмела и крехка, се подхранваше от възрастта ми и средата, сред която се бях родил и живял. Бях на двайсет и няколко години, поривът ми за живот бе тъй неутолим, че не се поддавах на отчаяние дори когато боледувах и знаех, че съм обречен на смърт. Само веднъж повярвах, че смъртта обезсмисля живота, и то за кратко, когато почина Нуша и се почувствувах безкрайно самотен. Енергията на младостта, изпълнила цялото ми същество, въставаше срещу отчаянието на Деветаков, изнурен от познание и открил безсмислието на битието. Сега вече, когато гоня петдесетте, разбирам безутешните вопли на този отчаян мъдрец, а тогава ми се струваше, че той разказва афоризми от излишък на разум, а самоубийството му отдадох на неизлечима меланхолия.
Досещах се, че Деветаков бе станал жертва на едно трагично безверие, и това укрепваше духа ми, даваше ми сили да анализирам безпристрастно дейността на брат си. Въпреки нашите остри спорове, които ни отчуждаваха години наред, дълбоко в себе си хранех опрощение към него, защото притежаваше повече добродетели, отколкото пороци. Ако в младостта си бяхме преживели щастие, то бе нашата готовност да се жертвуваме за всички страдащи по света, а те бяха бедните и онеправданите класи. Тогава брат ми бе за мен образец на идеалния млад мъж, и не само за мен, а за всички млади хора от нашия край. Състрадателен, честен и трудолюбив, той ненавиждаше всякакъв вид властничество и живееше с илюзията, че всички хора по света са равноправни. Трудностите в работата му бяха големи и само човек като него с неизчерпаема енергия, преданост и вяра в делото на социализма можеше да ги преодолява. Работеше по указания „отгоре“ и грешките и извращенията, които допускаше, не бяха негови или само негови, а на „линията“, на методите на работа по време на колективизацията. Инструкцията на ОК на партията повеляваше да се пипа с „твърда ръка“ и брат ми разбираше тази инструкция като всички отговорни партийни работници. Както се казва, и властта имаше пръст в тази работа. Сложно и трудно е да се проследи и обясни влиянието на властта върху хората, но безспорно е, че никой на този свят не е устоял на нейните съблазни, особено ако тя е еднолична. Онзи, който я упражнява еднолично, се задължава да работи за обществото, а то от своя страна — да му се подчинява. И може би в подчинението на мнозинството на една личност властта проявява своята женска лъстивост и се превръща в суета и същност.
По този неизбежен път вървеше и брат ми. Както узнах по-късно от самия Иван Шибилев, той бе разобличил брат ми за неговите властнически прояви и с присъщата си искреност не бе му спестил ни една истина без всякакво намерение да го подценява, а „така, като на свой“. Иван Шибилев не бе улучил момента, тъй като по това време брат ми бе станал вече силна личност. Стопанството бе позакрепнало и трудоденят от стотинки бе нараснал на лев и половина — два. Времето на безсънни нощи, съмнения и враждебни конфликти бе отминало и брат ми бе придобил увереност и самочувствие. Малко по малко бе иззел в свои ръце работите на селото и без него не можеше да се реши или предприеме какво да е мероприятие както в обществения, така и в личния живот на хората. Партийната пропаганда възвеличаваше личността на Сталин до степен на божество, поставяше го над всички и всичко, провъзгласяваше го за вездесъщ и всемогъщ, хората на изкуството се надпреварваха да го възпяват и увековечават. Да му подражаваме в работата, да каляваме като него желязната си воля в борба с идейните ни врагове бе за нас свят партиен дълг и щастие. А брат ми започна и външно да му подражава. В партийния клуб бе окачен портрет на Сталин с каскет, с куртка, закопчана догоре, и с втикнати между копчетата пръсти на ръката. Брат ми, изглежда, бе открил в лицето си прилика с лицето на Сталин и щом пусна същите мустаци, поразително заприлича на него. Често ходехме в града на кино и в прегледите, и в художествените филми винаги можеше да се види и чуе с какво тежко достолепие се движи из кабинета си силната личност, как говори бавно и отмерено, без жестове и емоции, присъщи на простосмъртните, как изрича великите си мисли с възможно най-малко думи, а понякога само с „да“ и „не“.