Подражателството на брат ми бе, разбира се, глупаво и смешно, но ръководителите на ОК на партията гледаха на приликата му със Сталин като на лична заслуга към социализма и дори като на някаква предопределеност и с времето започнаха да се респектират и от неговата личност. Хвалеха го за организаторските чу способности, отнасяха се към него по-снизходително, отколкото към другите селски партийни секретари, и му обещаваха след време да го издигнат на по-отговорна работа в града. Това не можеше да не му вдъхва самочувствието на силна личност, за което вече стана дума и което стана причина за конфликта му с Иван Шибилев. Този конфликт впрочем показа, че силната личност е великодушна, не злоупотребява с властта, която притежава, понася мнението, вкуса и мислите на другите, а слабата личност не е уверена в собствената си кауза и затова я брани и налага с подозрителност, дребнавост и жестокост.
Брат ми не се подвоуми да наклевети един свой другар пред ОК на партията само защото го беше „обидил“ и така спомогна да го натикат невинен в трудов лагер. Най-напред се намеси в моите интимни отношения с Нуша, опита се да убие още в зародиш чувствата ми към нея и като резултат от тази намеса бе отнет живота на баща й, на бившия старши стражар, на следователя Марчинков и на кой знае още колко хора. Моят случай бе наистина твърде сложен поради неясното политическо положение на Александър Пашов и интригите на Баракови, така че колебанието и предпазливостта на брат ми да действува бързо и решително донейде е оправдано. Но случаят с Иван Шибилев, както и много други преди него, показваше, че бе започнал да се разпорежда със съдбата на другите не по някакви обществени причини, а по лични съображения, и това бе вече не просто превишаване на правата, а самовластие. Като знаех, че много други партийни работници като него се опитват да накърняват най-съкровените чувства на хората, да бъркат в сърцата им с нечисти ръце и да ги манипулират по свой вкус, питах се как ще можем с такива обезличени и обезправени хора да създадем най-демократичното общество, в което човекът да бъде истински господар на труда си, на държавата и на собствената си свобода. Брат ми имаше косвена вина и за смъртта на Мона и аз му го казах. Казах му още, че е заслепен от плебейска жажда за власт и осъществява себе си като властник, а за народа, от чието име винаги говори и действува, отдавна вече не дава пет пари. Разяри се и ми заповяда веднага да напусна селото, за да не му преча с моя гнил интелигентски либерализъм. Ако не го сторя, и с мен може да се случи нещо неприятно…
След няколко дни отидох да се сбогувам с Нушината майка. Всяка седмица наминавах към нея да я видя и да я питам дали няма вест от Лекси. Тя бе осиновила една от сестрините си дъщери и живееше с нейното семейство. Беше смалена от годините, но жилава и умна, а очите й, тъмни и влажни, излъчваха младежки блясък. С тези очи, очите на Лекси, и тя ме питаше отдалече имам ли вест от него и по израза на лицето ми отгатваше, че нямам. При хубаво време я заварвах в двора или в градината, а сега не я видях никъде. Преди да почукам на кухненската врата, тя се отвори и срещу мен застана Лекси. Както бива в такива случаи, двамата се гледахме изненадани секунда-две, после се прегърнахме. По-късно, когато седнахме горе, в неговата стая, където бях прекарал толкова много нощи и преживял толкова много щастие и мъка, той ми разказа за строго секретната си работа, която бе вършил в чужбина през изминалите осем години…
Киро Джелебов Вървинамайнатаси
Киро Джелебов получи този непристоен прякор, когато бе още млад и заживя отделно от братята си. Къщата му бе зидана с дялан камък, на два ката и като всички нови къщи по онова време имаше лице в портокалов цвят с бели корнизи около прозорците и дървен чардак с каменни стълби. Различаваше се от другите къщи само по това, че вместо обор за едрия добитък, долният кат бе нареден за живеене. Навремето тази битова реформа бе посрещната с насмешка и дори с укор от старите стопани, но впоследствие се оказа разумна и полезна. Оборът в долния кат имаше известно предимство през зимата, когато стопанинът може да влиза при добитъка си по бели гащи да го храни и наглежда, но зловонието от тор и пикоч, както и разните гадини, превръщаха цялата къща в обор. Киро Джелебов издигна стопанските постройки в горния край на градината, загради ги с висок стобор от кирпич и докато в съседните дворове се издигаха торища като могили, в които се въргаляха прасета и кокошки, неговият двор бе затревен и чист като горска полянка.