Скоро домът му бе признат от селото за образцов дом. На външната врата не бе поставена табелка, каквато сега е окачена на много врати по нашите градове, за да се знае, че нашенецът поддържа ред и чистота у дома си само ако се удостои с някакво отличие, и че в домовете, пред които не виси такава табелка, живеят пещерни хора в непроходима нечистотия и смрад. По това време посетих за пръв път дома на Киро Джелебов. Бях във второ отделение и седях на един чин със сина му Марчо. Учителката живееше у тях и един ден ни заведе да разгледаме къщата, двора и градината им, а следобед ни даде съчинение на тема „Какво видяхме в двора на Киро Джелебов?“. Изглежда, че не съм имал естетически заложби, за да видя нещо достойно за възхищение в този образцов дом, получих двойка на съчинението си, така че първото ми посещение у Джелебови е свързано с първия ми литературен неуспех. Случи се така, че и в гимназията учихме с Марчо в един клас, живеехме заедно, през ваканциите често се случваше да ходя у тях и едва тогава открих и оцених стопанските добродетели на баща му, както и на цялото им семейство. Овощната градина с варосани дръвчета (единствена в селото), правите като по конец зеленчукови лехи, оградата с дървени тараби, свежата и чиста трева в двора, цветната градинка пред къщата, кладенецът до стопанските постройки с гривна от дялан камък, пътната врата с покрив от яркочервени керемиди и всичко, що можеше да се види, показваше, че стопанинът е не само трудолюбив, но и взискателен до прецизност. И още нещо, което не можеше да се види не само в селото, но и в целия край, а може би и в цялата страна. По онова време почти във всяка нива имаше по една дива круша. Под тази круша хората се хранеха и почиваха на сянка през летните горещини, окачваха люлките на бебетата, държаха водата и връзваха добитъка на хладно, с една дума, дивата круша бе неоценим помощник на земеделеца и по нашия обезлесен край се тачеше като свещено дърво. Тя е саморасло дърво и никой не се грижеше за нея. В добри времена раждаше плод, обираха го и си правеха крушова чорба за зимата, в лоши времена я нападаха гъсеници и по клоните й не оставаше ни едно листо. Само Киро Джелебов се грижеше за дивите круши по нивите си, както се грижеше за овошките в двора си — орязваше ги напролет, варосваше стеблата им, окопаваше ги да поемат влага, пръскаше ги със син камък и всяка година вземаше плод от тях. Между другото по крушовите дървета всеки от селото, а и от околните села, знаеше коя нива е негова.
У Джелебови постоянно живееха учителки. Те биваха от различни краища на страната, дошли за няколко години в нашето забравено от света село да поемат старт към живота. Която пристигнеше първа наесен, кметът я изпращаше у Джелебови, както изпращаше там да нощуват и всички служебни лица от града. Една от тези учителки стана причина да лепнат нов прякор на Киро Джелебов. Като всички нашенци, и той псуваше, кажи-речи, на всяка дума, по повод и без повод, всичко, що виждаха очите му или пипаха ръцете му. А нашенските псувни, скромно казано, са една изящна словесност и тъй внушително реалистични, че, както казваше един шегобиец пришелец, като ги чуеш за пръв път, неволно се почесваш по някои части на тялото.
Първата учителка, която живя на квартира у Джелебови, се казваше Хортензия. Дълго време не можехме да запомним това странно име, което ни внушаваше такова страхопочитание, че когато го запомнихме, не смеехме да го произнасяме, за да не прозвучи в нашите уста неблагозвучно и грубо. Учителките изглеждаха като екзотични цветя сред нас и нашето село, лете потънало в прах до колене, а есен и зиме — в кал и сняг. Почти всички бяха от градове и на първо време така трудно свикваха и се примиряваха с нашия бит, че самите селяни, с вродено превъзходство и неприязън към „гражданята с бели ръчички“, едновременно ги укоряваха и жалеха: „Горките, защо ли са дошли да ги лаят кучетата и да ги ядат бълхите като нас!“ Не знаеха, че тези момичета бяха бедни и идваха при нас от далечни краища да припечелят, да си направят дом и семейство или да продължат образованието си. Хортензия например прекара три години при нас, без да си ходи през ваканциите, за да пести пътни разноски, и на четвъртата година се обади от Швейцария, където бе отишла да учи медицина. Тя бе от Кюстендил и често ни разказваше за този голям и приказен в нашите представи град, защото ние не бяхме виждали ни планини, ни бистри реки, ни минерални бани. И сега, когато ми се случи да видя обозначението на Кюстендил на географската карта, винаги си спомням за „госпоица Хортензия“, първата ми учителка, виждам я как предпазливо гази дълбоката и лепкава кал и шушоните й затъват догоре, как припка леко и грациозно с нас из полето в бяла блузка и черна пола, мъничка и стройна, с прическа „а ла гарсон“ като момче, чувам как ни вика по имена с нежен глас на флейта, усещам уханието на дрехите и ръцете й, ухание на цвете сред нашите калпачета и цървулки, вмирисани на тор и прах.