Първата сутрин, разказваше отпосле стрина Танка, учителката притичала разплакана при нея и рекла:
— Хазайке, напускам ви! Ще извинявате, но повече не мога да остана при вас.
— И защо ма, учителке? Снощи си пристигнала, а сега искаш да си отиваш. Да не си видяла змия в къщата ни?
Учителката й разказала как заспала едва на разсъмване, а преди малко я събудил гласът на хазаина. Понадигнала се от леглото, видяла го да стои срещу прозореца на стаята и такива думи й наговорил, че не могла да ги повтори. Стрина Танка хич и не се досетила каква е работата, та изгоряла от срам пред момичето. Мъж с три деца, пък да приказва такива срамотии на чуждото момиче, това умът й не го побирал. Намерила мъжа си в обора и здравата го смъмрила. Като чул в какво го обвинява жена му, Киро на свой ред пламнал от срам и се заклел, че не е зърнал учителката, камо ли да й каже нещо. И в прозореца й не е зяпал, ами видял една мишка на корниза, от ония, дето се въдят цяло лято в темела на къщата и ни с вода се изтребват, ни с отрова. Стои си на корниза и в очите те гледа, сякаш на инат ти прави.
Стрина Танка веднага се досетила какво и как е рекъл на мишката, нахокала го друг път да си затваря „мръсната уста“ и изтичала при момичето да го успокои.
— Че туй ли било ма, учителке? Ами че то туй нашите мъже наместо добър ден го казват. Видял една мишка бати ти Киро, та й се заканил, а ти си ревнала.
Като познавам неотразимото художествено внушение на нашенските псувни, на които дядо ме учеше още в предучилищна възраст, представям си колко недвусмислено е прозвучала заканата му, отправена в ранно утро срещу прозореца на учителката:
— Ах, маменцето тиии, да ми паднеш в ръчичките, жива ще те разчекна!
От този ден Киро Джелебов се разболя, както страстният пушач или наркоманът се разболяват, когато ги лишат от тютюн или наркотик. Чуждото момиче, „хубаво като капчица“, му внуши такова уважение към себе си, че изведнъж осъзна цинизма на своя навик, засрами се и реши да го изтръгне завинаги от себе си. Ала навикът, както знаем, е втората природа на човека, а тя е по-силна и по-истинска от първата. Втората природа бе покълнала в душата му от люлката и бе пуснала такива яки корени, че само някой заклет светец можеше да се излекува от нея с цената на доживотно мълчание. Това означаваше за Киро Джелебов да се роди отново, и то при условие, че учителката ще живее у тях, за да го възпитава от пеленаче. Въздържанието му се превърна в жива болест, която го направи нервен, дребнав и заядлив. Трябваше да се съобразява с учителката дори когато тя биваше в училището, защото му се струваше, че ще го чуе и ще се разплаче от срам и обида. Само в съня си можеше да се наслади докрай на свободата на словото и по цели нощи нареждаше такива псувачески шедьоври, които стрина Танка слушаше с възхищение. Но ето че положението стана неудържимо и Киро Джелебов се опита да залъгва навика си, както пушач се опитва да го залъгва с незапалена цигара, с бонбончета или семки. Започна да заменя истинските псувни с по-невинни ругатни като например „твойта верица душманска“ или „да ти таковам таковата“, но това абстрактно таковане съвсем не можеше да удовлетвори насъщните му потребности. Най-после, след дълги творчески несполуки, намери един израз, който му се стори пълен синоним на класическата нашенска псувня. Този израз, подобно на модерното изкуство, бе изпълнен от край до край с подтекст, т.е. с него можеше да каже по езоповски това, което желае, а, от друга страна, никой не можеше да го упрекне в цинизъм или в старомоден реализъм: „Върви на майната си!“
Нашенските зевзеци бяха наблюдавали много изкъсо неговите словотворчески усилия и щом чуха този израз два пъти от устата му, веднага го лепнаха върху честното му име.
Николин Миялков и Солен Калчо се мярнаха като призраци и отминаха навътре в гората, а той застана до сухия отрязан дънер и разрина снега около него. От години заставаше на тази пусия и винаги удряше по нещо. Една тясна просека се спускаше надолу и подгоненият дивеч бягаше по нея. Стоеше така добре замаскиран зад сухия дънер, че дори прасетата не го усещаха и се приближаваха на десет крачки и от него. Преди две години уби на това място глиган с огромни глиги (златни, както се узна отпосле) и ги подари на Стоян Кралев. Гората бе малка, но държеше много дивеч. Освен заека, през последните години се навъдиха сърни, разселиха фазани, а покрай тях надойдоха и лисици. Привъртяха се отнейде и две стада диви свине, които след обирането на царевицата оставаха да зимуват в Пъклото около локвите на изворчето. В късна есен падаха и бекаси, привлечени от влагата, прелитаха големи ята от диви гълъби и тогава гората се превръщаше в един малък, но богат резерват. На пернато ловуваха и „от крак“, а на едър дивеч се разделяха на гоначи и стрелци. Дружинката им бе малка, всичко осем души, четирима вървяха из гората, вдигаха шум, викаха и гърмяха, а другите четирима заставаха на пусия. Правеха само две гонки и никога не се връщаха празни. Изкормяха дивеча под стария дъб, разпределяха месото на равни части, след това един от тях събираше в шапка от всекиго по някоя вещ — джобно ножче, кибрит, конче или нещо друго, — предаваше шапката на друг и той поставяше вещите върху парчетата месо. При тази церемония всички останали стояха с гръб към него и после всеки вземаше парчето месо, на което бе поставена неговата вещ. Така честно разпределяха и дребния дивеч. Ако останеше в повече някой фазан, яребица или гривек, хвърляха жребий и за тях, и чак тогава сядаха под стария дъб да починат. Изваждаха от раниците кой каквото има, ракийка или винце, черпеха се и захващаха сладките ловджийски приказки.