Понякога, възбудени от почерпката, устройваха стрелба по мишени. Хвърляха празни бутилки и се опитваха да ги улучат, стреляха по вестници и шапки, но най-често вземаха за мишена гарвановото гнездо. Както е известно, гарваните са птици столетници, а, изглежда, че и къщите си строят за столетие напред. Гнездото бе здраво заклещено между няколко клона на самия връх на дъба и стоеше там от години. Ловците го стреляха само есента, когато биваше празно, и не успяха да го разрушат нито с едри сачми, нито с бренекета, сякаш бе изплетено с арматурно желязо. Всички имаха по някакъв приятен или неприятен спомен от часовете, прекарани под стария дъб. Когато Киро Джелебов например уби големия глиган, допусна една грешка, която можеше да струва живота на Стоян Кралев. Току-що бяха насядали да се почерпят, и Киро Джелебов бутна с крак пушката си, която бе подпрял на дъба. Тя падна и с падането си изтрещя право срещу Стоян Кралев. Не го улучи на косъм и откъсна една фаша от ръкава на ватенката му. Той опипа лявата си ръка, а Киро Джелебов пожълтя като мъртвец. Всички наскачаха разтревожени, само Стоян Кралев остана седнал и се опита да скрие уплахата си с шега:
— Умирачката ме дръпна за ръкава и отмина. Засега, значи, ти продължавам срока.
Киро Джелебов дойде на себе си, грабна пушката си и така я тресна о дъба, че прикладът остана в ръцете му.
— Брех, как щях да убия човека за нищо! — извика той и се удари с юмрук по главата.
Докато му правеха нов приклад на пушката в града, той пак ходеше на лов. Казваше, че в ловни дни не го свъртало в къщи, и стана постоянен гонач на дружинката, но всъщност слугуваше само на Стоян Кралев. Вървеше все срещу неговата пусия, викаше, кяфкаше като гонче и му докарваше дивеч. След лова на бърза ръка одираше и изкормяше пая на Стоян Кралев и чак тогава сядаше да почине. И така, цели два ловни сезона. Помагаше му да поддържа и лозето си, майстореше му разни курници и кафези за птиците, започна най-сетне да го кани у дома си на гости, все под предлог, че това е „курбан“ за случая под стария дъб. Не изпитваше никаква вина за този неприятен случай, който наистина можеше да струва живота на Стоян Кралев, и все пак непрекъснато се стараеше да му внуши, че му е задължен за допуснатата небрежност и че в тази небрежност няма умисъл. Колкото лицеприятието бе чуждо на природата му, колкото повече го терзаеха усилията му да играе ролята на негов приятел, толкова повече се стараеше да му го доказва. Стоян Кралев се отплащаше за щедростта му само с едно голо „мерси“. Това ласкателство не му бе особено приятно, но го допускаше, защото с ласкателството на Киро Джелебов доказваше пред селото, макар и с голямо закъснение, че е виновен за тежките конфликти, които се бяха разиграли между двамата. Повече от петнайсет години бе очаквал гордият човек да преклони глава и да свали от плещите му една голяма вина, която възрастните хора все още помнеха и не можеха да му простят. За скръбните и непреодолими последствия от тази вина мислеше сега и Киро Джелебов. Долу, в Пъклото, се бе утаила гъста белота, а горе, на пусията, виелицата бушуваше с бясна сила. И на него му се струваше, че тази студена и непрогледна бяла пустош се люлее и замайва главата му. Ако не знаех за душевното му състояние, не бих могъл да си обясня как се бе съгласил да тръгне за гората в това време, още повече че той единствен от групата не разбра смисъла на епизода с бутилката, от която Солен Калчо не пожела да отпие и се разплака. За другите това не бе загадка, тъй като всички бяха присъствували на сватбата, когато Солен Калчо женеше дъщеря си. И както ще се види по-нататък, всички имаха някаква съдбоносна връзка с това събитие. Но и да бе присъствувал на тази страшна сватба Киро Джелебов, случаят в кръчмата едва ли щеше да му напомни нещо. Той тръгна за гората не да гони някакви си вълци, не от солидарност към другите, а, както сам мислеше, да гони собствената си мъка.