Няколко дни след като бях пристигнал на село, той ме срещна на улицата и много настоятелно ме покани у дома си. Изглеждаше искрено зарадван от срещата ни, защото ми каза, че много пъти си спомнял за мене, ей тъй, както си припомнял някои неща от миналото. Въведе ме горе, в източната стая, в която някога живееха волнонаемните учителки. Стаята бе много чиста и уютна, подредена, разбира се, съвсем различно отпреди години, когато идвах у тях. На мястото на някогашния ковьор, съшит от вълнени парчета плат и избродиран с разноцветни конци, сега бе поставен двукрилен гардероб, дървеното легло бе заменено с желязно, на стената в обща рамка бяха поставени много снимки на двамата му синове с жените и децата им, в ъгъла между двата прозореца бе поставен голям радиоапарат, до леглото висеше, окачен на верижката си, сребърният часовник с арабски цифри, с който си служихме с Марчо през ученическите години. Тогава той разказваше, че дядо му на младини го получил от баща си, тъй че часовникът бе работил безотказно повече от столетие. Тук бе пренесена и иконата на света Богородица, изписана от сръчната ръка на Иван Шибилев. За разлика от всички икони, които бях виждал в градските черкви, младата жена бе нарисувана в профил, с едно голямо египетско око, в тъмносиня роба и зелен ореол около главата. Тя придържаше с една ръка Исус на коленете си, а с другата му подаваше яркочервена чепка грозде. Исус протягаше ръчички към гроздето с нетърпението на гладно дете и по всичко личеше, че след тази чепка ще иска да изяде още една. Единственият знак за божествения му произход бе също така зеленият ореол около главата му, иначе приличаше на нашенски две-тригодишен младенец с розови бузи и в бяла ризка, защото на тази възраст не ги обличат в панталонки. Иван Шибилев навярно бе рисувал иконата лятно време под навеса на лятната кухня, защото фонът бе златистожълт като узряло жито, а около двете фигури бяха изписани всякакъв вид домашни птици и животни.
— Седни, пък аз ей сега ще дойда — каза домакинът и след минута донесе от другата стая шише вино, две чаши и чиния с кървавица. — Стрина ти Танка отиде до магазина, скоро ще се върне, а ние в туй време да се почерпим. Вземи си от кървавицата, оня ден клахме прасето, прясна е. Добре дошъл и наздраве!
— Хубаво е виното ти, чичо Киро! — казах. — Такова нещо отдавна не съм пил.
— Къде ще пиеш, купешкото е киселок. От старото е, тазгодишното още не съм го отворил. Вино има, ама кой да го пие? Синовете се запиляха из градовете, все не им остава време да надникнат насам. Останахме сами със стрина ти Танка, гледаме се криво-ляво. Някоя вечер ще изпием по една чашка, и толкоз.
Докато говореше така, той стана, погледна през прозореца към улицата и очите му се наляха със сълзи. Допълни чашите и каза:
— Хайде за бог да прости!
— За бог да прости ли? Че за кого?
— Голяма мъка лежи на сърцето ми, чичовото! На никого не съм казал досега, пред тебе ще открия душата си. За свой те имам открай време, нали с Марчо учихте и другарувахте. Няма го вече Марчо!
Марчо бе емигрирал през петдесет и втора година в Западна Германия. Той бе първият беглец в чужбина от нашия край и бягството му по онова време направи потресаващо впечатление на всички, а семейството му изпадна в тежка немилост. Никога не бяхме говорили с Киро Джелебов по този въпрос. Виждах, че при всяка наша среща му се искаше да сподели нещо за сина си, ала не смееше, от своя страна аз също не се решавах да го запитам за Марчо, за да не човъркам раната му. Едва сега ми даваше възможност да го утеша и аз му казах, че един ден Марчо може и да се завърне. Доколкото зная, запазил си е българското поданство, не се е обявил за невъзвращенец, тъй че, ако пожелае, може да се завърне. Той поклати глава.
— Марчо почина!
Извади от портфейла си смачкана хартия и ми я подаде. Това бе телеграма, написана с латиница на български и за улеснение на получателя съдържанието бе написано между редовете с български букви: „Марчо почина чакаме два дни погребение Юта Ани Кирил.“ Разчитах дълго телеграмата, като си давах вид, че не разбирам добре текста с латиницата и искам да го преведа буква по буква да не би да е станала някаква грешка. Но Киро Джелебов разбра защо сричам текста и ми спести баналните съболезнования, които се казват в такива случаи.