— Получих я преди два дена. Отидох да му пусна писмо в града. Нова година да му честитя. Имаме една чиновничка в градската поща, роднина на стрина ти Танка, като дойде писмо от него, заделя го и ми го дава на ръка. Тукашните ще го отворят и ще ме пекат на шиш. Имаш писмо, казва жената, прочети го, сетне му пращай каквото ще пращаш. Седнах, прочетох писмото. Марчо пише, че е болен. От две години и повече имал болки в гърдите, сега лежал в болница и не знаел кога ще излезе. Прочетох писмото, жената ме повика през гишето. Току-що, казва, се получи и телеграма. Искала, види се, да ме подготви за най-лошото и то така излезе. Скрих телеграмата и досега никой нищо не знае. Не искам ни да ме окайват, ни да потриват ръце. И на майка му, и на братята му не съм казал. Нека да си мислят, че е жив и здрав. Аз самичък ще го погреба в сърцето си, аз ще съм му попът, аз ще съм му гробът. Такава черна му била орисията. И децата му няма да видя. Докато пораснат, майката ще ги понемчи. Сега и двете поназнайват български. По-голямото на мене кръстено — Кирил. Едно хубавичко пише на български, сякаш тука се е учило. Дядо и бабо, пише, защо не ни дойдете на гости, имаме автомобил, ще ви разходим навсякъде. На Марчо меракът му беше да работи земя и земя работеше там. Сам ли беше спечелил, жена му ли е имала земя, не зная. Пишеше само, че имал малко чифличе от стотина декара. Ето го на снимката, дето ни я прати преди две години.
Цветната снимка, която ми даде, бе направена така, че да се вижда колкото може по-добре и повече от благосъстоянието на Марчо. Той и жена му седяха на столове сред двора, потънал в цветя и зеленина, децата седяха пред тях на тревата. Зад тях се виждаше къщата им с веранда и островърх покрив, зад къщата, под навеса на някаква стопанска постройка — синя лека кола и малък трактор в доматен цвят. Двете деца бяха мургави като баща си, майката — светлоруса, почти бяла като албинос.
Навън по стълбите се чуха стъпки, домакинът грабна снимката от ръцете ми, сложи я в чекмеджето на масата и ми даде знак да пазя в тайна каквото бяхме говорили. Стрина Танка влезе, видя ме и извика със звънливия си глас:
— Я виж кой ни е дошъл! Божичко, гостенин сме имали, а пък аз да се халосвам из село! Ходих на магазина да взема туй-онуй, сетне се отбих при кака Ивана, че е нещо веран. — Тя остави каквото носеше на масата и пооправи забрадката си. — Ха добре си ни дошъл!
Подаде ми пръстите на ръката си, както правят селските жени при здрависване, и аз ги целунах. При всяка наша среща й напомнях за Марчо, виждах как мъката напира в очите й, но и тя като мъжа си никога не отваряше дума за него. Исках да й кажа, че се радвам да я видя все така здрава и чевръста, но тя пристъпи към мен, понадигна се и мълчаливо целуна лявото ми рамо. Този нежен жест на простата женица ме затрогна, прегърнах главата й, погалих я, тя изхълца, закри лицето си с ръце и между пръстите й бликнаха сълзи.
— Всяка вечер в бяло го сънувам, стрина! В бели дрехи облечен, в ръцете му червени китки…
— Я не вий като на умряло, че е грехота! — скара й се стопанинът. — Хората не са дошли да ти слушат дертьовете! Иди да ни донесеш нещо за хапване.
— Добре, добре, добреее! — с тих укор каза стрина Танка и излезе. — Все да мълчим, все да мълчим. Какво сърце имаш! Почерпете се, аз ей сега ще донеса яденето.
— Жени! Дай им да циврят за щяло и нещяло! — каза Киро Джелебов, когато отново седнахме на масата, сякаш сам той не бе заплакал преди малко. — Никой не е вечен на този свят. Човек се ражда с черен пояс повит и дорде е жив, всичко му идва на главата. С доброто е лесно, на лошото трябва да му излезеш насреща. Или то тебе, или ти него, със скръстени ръце не може да се живее… Вземи си от мезенцето, че ей сега ще обядваме. Манджата е готова, стрина ти Танка сготви, преди да излезе от къщи. Хайде наздраве! Нали ти казвам, от ланшното е, тазгодишното ще го отворя подир някой и друг ден. Тази година гроздата закъсняха, ама са захарни. Четиридесет дена ширата не може да се избистри, все кипи…
Не бе трудно да се досетя, че ми говори за лозята, за виното и за други неща само за да заличи впечатлението ми от проявената сантименталност. За по-малко от минута успя да придаде на лицето си толкова спокойно изражение, че ако не бях прочел известието за смъртта на Марчо, нямаше и да се досетя каква мъка лежи на сърцето му. Стрина Танка скоро нареди трапезата. И тя като мъжа си бе успяла да промени израза на лицето си, усмихваше се, както подобава на гостоприемна домакиня, и непрекъснато ме подканяше да си хапвам от всичко.