— У, че ти ядеш колкото врабченце бре, стрина! Яж де, яж!
Този обяд бе за мен тежко изпитание и както казват на село при такива случаи, всичкото ядене отиде на гърба ми. Преглъщах с усилие и говорех за каквото ми дойде на ум, и не можех да се освободя от чувството, че присъствувам на обяд след погребение и че съм съзаклятник в една страшна тайна, която майката е узнала чрез неведомите догадки на сърцето си и само от уважение към мене не дава воля на скръбта си. В мълчанието на мъжа й имаше отчаяна гордост, а в моето притворство — кощунство към нейната изконна и свята скръб. Още в началото бях заявил, че трябва да се готвя за път, и щом свърши обедът, станах от масата. Стрина Танка се завайка, че не може да ми приготви армаган за София, разтършува се из къщата и накрая ми тикна в ръцете няколко подкови прясна луканка. С нея се разделихме на стълбите, а Киро Джелебов ме изпрати до улицата.
— Ще прощаваш, че те занимаваме с нашите кахъри, но тъй се докара работата — каза той и ми подаде ръка за сбогом. — Ако пък времето се развали повече и не можеш да пътуваш, ела в неделя сутрин в хоремага, ще правим комка с новите вина.
Прибрах се в старата къща при леля ми, която все още живееше в село. Тя бе запалила кюмбето, в стаята бе топло, миришеше на сурови цепеници и мерудия, а навън вече прехвърчаше сняг и силен вятър огъваше клоните на дърветата. Полегнах върху пъстрата покривка на леглото и се опитах да чета, но още след първата страница се разсеях и оставих книгата. Мислех за покойния Марчо и го виждах на различни възрасти, от дете до деня, в който се бе снимал със семейството си. Знаех, че сме седели на един чин от първо отделение, но го помнех от второ отделение, когато даскал Пешо влезе един ден в клас с госпожица Хортензия и ни нареди до стената за преглед. Трябва да е било в началото на учебната година, защото си спомням, че по ръцете и устата на всички ни имаше кафяви петна от недозрели орехи, а току-що остриганите ни глави лъщяха като калайдисани тасове.
Даскал Пешо ни накара да разкопчаем огърлетата на ризките си и да събуем левия си крак, взе показалката от черната дъска и тръгна по редицата. Най-напред поглеждаше врата и ушите дали няма по тях кир, след това огърлето за въшки и накрая — ръцете и събутия крак за нокти. За неизрязани нокти и кирлив врат удряше по три пръчки по дланите, за въшки — по пет пръчки. По-малодушните започваха да плачат още преди да замахне, и криеха ръцете си, но заклетият блюстител на хигиената хващаше ръката на плачещия, обръщаше я с дланта нагоре и нанасяше необходимото число удари. Учителствуваше от откриването на училището и в селото, от децата до дядовците и бабите им, нямаше човек, който да не е бит поне веднъж от него. Като доайен на учителското тяло на него се падаше честта да изпълнява тази екзекуция и той я изпълняваше така съвестно и акуратно, че госпожица Хортензия се разплакваше и излизаше от стаята. В такива дни на акции за борба с нечистоплътността, особено в началото на учебната година, когато пристигахме в училище направо от полето, волни и диви като добитъка, с който сме прекарали лятото, в класните стаи се чуваха писъци като при полицейски разпит, след което всички тичаха към домовете си. До късна вечер във всеки двор гореше огнище, майките ни събличаха голи, пощеха ни, миеха ни и изпарваха дрешките ни в казана.
От този ден помня Марчо, може би защото той единствен от отделението вместо наказание получи похвала. Даскал Пешо дълго и прецизно го преглежда изненадан, а може би и разочарован, че за пръв път в дългогодишното си учителствуване не може да използва правото си на екзекутор. Съблече го до кръста, препоска дрешките му до последния ръб, но прецедентът на чистоплътност бе неоспорим и в края на краищата бе принуден да го посочи за пример пред цялото училище. В учението обаче Марчо не блестеше, нямаше нито провали, нито големи успехи, с труд и прилежание минаваше от отделение в отделение с добър, а понякога и с много добър. Нашата дружба не бе съвсем безкористна, но затова пък взаимоизгодна. Скоро забелязах, че Марчо хвърля по едно око в моята тетрадка, а през междучасията ме питаше за урока в следващия час. Казвах му каквото знаех, а той ми услужваше с каквото може — я с гумичка, я с ножчето си, което бе вързано на синджирче за джоба му. В късна есен и през зимата имаше дни и седмици, когато селото потъваше в кал и сняг. Бащите ни пренасяха на гръб до училище, а вечер до в къщи. Носехме си храна в торбичките и на обяд се хранехме, всеки на своя чин. Марчо си носеше за обяд парче баница, печено месце, луканчица, краве масълце или сиренце и аз започнах да поглеждам към трапезата му, както той поглеждаше в час към моята тетрадка. Най-много ме привличаше хлябът му, обикновено крайшник от голям, бухнал самун с розова корица и мек като душа. Заради този хляб започнах да полагам по-системни грижи за Марчовото образование. Препитвах го за следващия урок, помагах му да си напише домашното, а неговото меню ставаше все по-разнообразно и по-обилно, слагаше го на средата на чина, канеше ме да си вземам и аз си вземах. Така от най-ранна възраст започнах да продавам интелектуалния си труд срещу най-насъщни материални нужди.