Когато дойде време да учим в гимназията, Киро Джелебов сам предложи да живеем с Марчо в една квартира. Децата свикнаха тука заедно, нека живеят заедно и в града, каза той, но предложението му едва ли бе продиктувано от сантиментални подбуди, още повече че в гимназията отиваха да учат и други момчета, и то по-заможни. Той бе средна ръка стопанин, към нашата фамилия проявяваше известно снизхождение, но изглежда, че бе оценил помощта, която бях оказвал на сина му в основното училище, и се надяваше, че и в гимназията ще го „подпирам“. Както и да е, намериха ни квартира, спазариха се с хазаите да се храним у тях, уговориха колко и какви продукти ще доставят и си заминаха с брат ми, а ние с Марчо от тоя ден станахме гимназисти.
Градът като че не направи особено впечатление на Марчо или поне не промени с нищо начина му на живот. Още след първия учебен ден подвърза всичките си учебници и тетрадки в синя хартия, налепи им етикетчета и ги подреди в единия ъгъл на шкафа, след вечеря прегледа уроците и си легна. На сутринта стана един час преди мене, лъсна обувките си, изчетка дрехите си, изми се на чешмата в двора и ме събуди. И така през петте години, в които живяхме и учихме заедно. Марчо и в гимназията не прояви изключителни способности, но и на сантим не отстъпи от добрия успех. Както добрият родител полага еднакви грижи за всичките си деца, така и той разпределяше усърдието си към всички предмети като на аптекарски везни, тъй че в бележниците, а после и в дипломата му за завършено средно образование успехът му бе изписан във вид на една колонка от четворки. Тази колонка от цифрата 4, подобно на верига от еднакви брънки внушаваше посредственост, но и пословично постоянство и твърдост на духа. И баща му, иначе амбициозен и взискателен в работата си, не притесняваше сина си да гони по-висок успех. Като залягаш над една работа, казваше той, тя сама върви напред и рано или късно ще ти донесе успех.
През ваканциите, и особено през летните ваканции, Марчо прекарваше повече на полето, отколкото в къщи, облечен като неуките селски момчета с риза, с цървули и сламена капела на главата. Имаха шейсетина декара „гледана земя“ и той, като баща си, се чувствуваше истински господар на тази земя. В предпоследния клас на гимназията по-малкият му брат също дойде да учи при нас, а най-малкият завърши прогимназията, така че в семейството имаше четирима пълноценни работници. Киро Джелебов можеше да се осланя на кого да е от тях, дори и на най-малкия, който не бе заякнал още за мотика и сърп, но пък гледаше добитъка не по-зле от възрастните стопани. На нивата Киро Джелебов жънеше откъм вътрешната страна, за да държи права линията на чакъма, а синовете от лявата му страна, и двамата по „градски“ голи до кръста, изпечени и яки като възрастни мъже. Ако предния ден не бе валяло дъжд, тримата оставаха да спят на нивата. Вечеряха по тъмно, настилаха ръкойки под крушата и на минутата заспиваха. Най-малкият, Димчо, ходеше да пасе конете в Пъклото, спеше с другите коняри, а сутрин докарваше с майка си яденето на нивата. Киро Джелебов се събуждаше по няколко пъти през нощта, поглеждаше момчетата кое как спи, гадаеше по звездите кое време е и лягаше отново, но спеше нащрек. Сънуваше неясни сънища и в същото време чуваше шумовете на нощта, долавяше миризмите на треви, пшеница и земя. И така, докато от селото долетеше първият пресипнал и още сънен вик на петел. Ставаше тихо, за да не събуди момчетата, които спяха дълбоко със залепнали клепачи, и отиваше на другия край да наскубе въже. На изток синевата ставаше все по-бледа, преливаше във виолетово, в розово и най-после в златистожълто. Дотогава той наскубваше въжето и щом пристъпеше да го остави под крушата, момчетата го усещаха по стъпките и скачаха като войници на крака. Подремнете още малко, рано е, казваше им той, но момчетата си наплискваха лицата от стомната и се хващаха за сърповете. В първите дни ръцете им хващаха мазоли и кървяха, сутрин с мъка разтваряха пръстите си, но вместо да се оплакват, те се шегуваха помежду си, че са станали градски кокони. Бяха свикнали от мънички да се трудят и патриархално благоговееха пред родителите си, които търпяха лишения заради тях. В къщи, на полето или където и да е, щом се появеше майка им или баща им, ставаха на крака, не посягаха на трапезата преди тях и не си позволяваха никакви волности в тяхно присъствие. Киро Джелебов не им досаждаше с поуки за ползата от труда, защото бе уверен, че кому колкото сили и способности са дадени, няма да ги пропилее на вятъра. Те пък никога не му искаха пари или дрехи, защото знаеха, че ще даде на всекиго и навреме каквото се полага. Кръвната солидарност ги правеше доверчиви един към друг и в семейството им не се помнеха кавги и разправии.