До изгрев-слънце изкарваха по един, че и по два чакъма. Над полето лежеше ефирен здрач, по класовете блестяха ситни капки роса, пъдпъдъците свиреха в надпревара току в краката на момчетата. Тримата бързаха да изпреварят горещината и работеха мълчаливо, а зад тях се трупаха ръкойки, стегнати и наредени като къдели. И когато слънцето се издигнеше на два-три боя, вече смалено и нажежено до ярост, по пътя се задаваше тяхната каруца. Най-малкият, Димчо, караше конете, а майка му седеше насред каруцата и крепеше съдините с яденето. И тя ставаше по първи петли и се залавяше да пали фурната, да издои кравата и биволицата, да ги изкара на говедаря, да нахрани птиците и най-сетне да сготви ядене за нивата. Дорде мъжете се приберат, дорде се измият, тя застилаше месала на сянка и нареждаше гозбите, които бе сготвила от ранни зори: пиле яхния, кисело мляко, баница, краставици, компот от джанки или вода със стрит чесън, захар и оцет за утоляване на жаждата, всичко в тави, пръстени гювечета и гърнета, увити в бели парчета плат или запушени с тиквени листа. Момчетата лапаха като вълчета, а тя посягаше, колкото да не седи отстрани със скръстени ръце, и не откъсваше очи от тях, че нямаше кога да им се нагледа. Сутрин ставаха рано, вечер се връщаха по тъмно, а лятото, ей го, преваля, утре ще облекат ученическите си дрехи и ще заминат за града.
— Ти що се назлъниш, само за нас ли си готвила? — казваше Киро Джелебов, като я гледаше как посяга като чужда.
— Вий мене не гледайте, яжте, хранете се, че жетвата е най-тежка от кърската работа, сили иска — отвръщаше тя. — Аз дорде готвех, от туй, от онуй, заситих се.
И тримата бяха одрали кожата на баща си, мургави, с остри черни коси и синьо-зелени очи, работливи и оправни като него. Галеше ги в ума си и насън, иначе не смееше да посегне. И най-малкият вече не позволяваше да го погалят, мръщеше се и се срамеше от по-големите да не го мислят за дете. Едно след друго минаваха жетва, вършитба, харман, Богородица с първата кошница грозде и ето че на четиринайсети септември рано-рано сутринта няколко каруци откарваха учениците към градовете Варна, Добрич, Провадия. Киро Джелебов изпращаше вече трима ученици, двамата във Варна, а най-малкия в Образцов чифлик край Русе.
Деветосептемврийските събития ни завариха с Марчо в казармата. Той служеше във Варна, а аз — в Шумен. Когато се уволнихме, селото бе вече така разбунено, че човек не можеше да го познае. Домашните редовно ни осведомяваха в писмата си за всичко, което ставаше при тях, и все пак бяхме изненадани от настъпилите промени и преди всичко от неудържимите политически страсти. Допреди Девети само някои от учениците говореха открито за политическите си убеждения и двама от тях попаднаха в затвора, знаеше се и за няколко души възрастни, че са комунисти или дружбаши, а сега всички се бяха писали в някаква партия. Имаше социалисти и звенари, имаше и радикали, които по-рано не бяха и чували за тези партии, камо ли да знаят и политическите им програми. Заседаваха в клубовете си, вземаха решения, приемаха или изключваха членове, караха се помежду си, караха се с привържениците на останалите партии. Изваждаха се наяве много кирливи ризи, разчистваха се много стари сметки, та външен човек можеше да помисли, че нашенци са излезли на нож всички против всички. По-късно обаче се разбра, че нашенци не са толкова социално и класово осъзнати, та да се изтребят взаимно. Цялата тази политическа истерия се дължеше на страха им от ТКЗС. Мнозина вярваха, че ако не влязат в комунистическата партия, а в каква да е друга, кооперирането на земята ще им се размине. Щом на комунистите партията им налага да правят общо стопанство, нека си го правят със своя земя, стопаните от другите партии ще си работят земята, както досега. За да се предпазят по този начин, в много семейства бащи, синове и братя членуваха в различни партии, продаваха земя, приписваха я на наследници, за да дават по-малко държавни доставки и по-малко данъци.