Киро Джелебов бе от малцината, ако не и единствен в селото, който остана настрана от всякакви партии. Ако го повикваха на общоселско събрание, не отказваше да отиде, слушаше от край до край каквото се говори и си отиваше у дома. Имаше десетина души, към които трябваше да се подхожда по-специално поради авторитета им пред селяните. Смяташе се, че ако тези стопани се запънат и откажат да влязат в ТКЗС още в самото начало като основатели, ще разколебаят и останалите, и обратно, ако влязат, ще повлекат и други след себе си. Стоян Кралев ни нареждаше да разговаряме с тези хора едва ли не алегорично по въпросите на колективизацията, да „вадим душата им с памук“, да ги ласкаем и да ги уверяваме, че като добри стопани те и в общото стопанство ще се радват на голяма почит. Киро Джелебов не бе дал повод да го слагаме в категорията на „мъчните“ нито дори с намек, но съзерцателното му отношение към събитията в тези дни на всеобща възбуда караше всички ни да вярваме, че трудно ще се реши да влезе в общото стопанство или може би никога няма да се реши. В същото време обаче всички очаквахме от него някакъв жест на приятна изненада, а именно, че след като обмисли и прецени събитията по-добре от останалите, един ден, може би в последния ден, дори в последната минута на учредителното събрание, ще се надигне от последната редица на салона, където сядаше винаги, и мълчаливо ще подаде молбата си за членство в ТКЗС. С такова раздвоено чувство към него Стоян Кралев ми даде най-подробни указания как да извадя душата му с памук и на всяка цена да го привлека на наша страна.
— Няма защо да ти разправям що за човек е, ти го познаваш най-добре. Свои хора сте, имате си думата, действувай!
Стоян Кралев ми възложи тази задача с увереност, която ме задължаваше, и още на другия ден намерих повод да намина при Киро Джелебов. То се знае, за нас, младите агитатори, бе въпрос на престиж кой колко души ще привлече в ТКЗС, а и агитацията си имаше своята романтика. Нашенци, така разточителни към различните политически партии и подозрителни едни към други, неочаквано се оказаха в единен фронт срещу нас, ала и ние се превърнахме в истински фантоми и намирахме пролуки да се вмъкваме в къщите им. Попадахме в различни положения, в повечето случаи неприятни, някои ни изпращаха с много здраве, други ни пропъждаха с клетви и насъскваха кучетата по нас, затрудняваха ни с въпроси, на които сам Маркс не би могъл да отговори, устройваха ни клопки. На всичко това отвръщахме с търпението на мисионери, посветени във великата тайна и тръгнали с безпримерно себеотрицание да я откриваме на нищите духом, а ченетата ни не биваше да престават да мелят при всички обстоятелства на най-високи обороти. За „селската маса“, т.е. за всички, освен за ония десетина души, за които стана дума по-горе, Стоян Кралев ни даваше ясни и твърди указания. „Пипнеш ли го в ръцете си, няма да го оставяш, докато не омекне. Където и да го срещнеш, на улицата, на нивата, в кръчмата, ще му приказваш за предимството на колективното стопанство пред частното, за експлоатацията на чифликчиите и кулаците и най-много за благоденствието на съветските колхозници. Декларацията да е в джоба ти, рече ли «да» — давай му да я подпише!“ И ние изпълнявахме указанията му с най-голямо въодушевление и възторг. Всичко, що бяхме чули и прочели за съветските колхози, го разказвахме на селяните така вдъхновено и нагледно, като че самите бяхме станали вече полевъди, животновъди и механизатори. И за да не оставим ни най-малко съмнение в недоверчивите им душици, най-накрая хвърляхме пред тях последния и най-съкрушителен довод за благоденствието на колхозниците, а именно, че колхозниците вземат на края на годината само една малка част от възнаграждението си, защото тази малка част е толкова голяма, че им стига да задоволяват всичките си нужди. Нещо повече, колхозникът може да ползва колкото си иска от общото имущество. Значи комуто кефне да си заколи днес десет кокошки, ще си ги заколи и никой няма да му забрани, но и той няма да го направи, няма да ощети другарите си, защото е съзнателен съветски човек, нов човек, и т.н.
Киро Джелебов товареше говежди тор във вътрешния двор. Съблечен по риза и обут в стари галоши, с позапретнати крачоли, той забиваше желязната вила в гъстата каша и я хвърляше във волската каруца. От бунището се вдигаше пара и наоколо се носеше тръпчив мирис на отлежал тор, току в краката му се пречкаха няколко кокошки и при всяко вдигане на вилата настървено се спускаха да клъвнат червеите. Той ги отпъждаше внимателно настрана и им се караше като на немирни и лакоми деца.