— Не се навирай, че хич няма да усетиш как ще те нанижа на вилата. Гагата ти по цял ден човърка, и пак няма насита. Къш, по-настрани, де!
Залисан в работата си, той ме видя едва когато чу скърцането на градинската врата, бодна вилата в бунището и тръгна да ме посрещне.
— Няма да те здрависвам — каза той, — че ръцете ми не са чисти, ама добре си дошъл! Рекох да закарам малко тор на нивата до Корията. Тази година бях я сял слънчоглед, на единия край не стана ни на бой, ни на пита. Викам си, мястото е наведено и пороищата са свлекли почвата, та да му хвърля някоя и друга каруца тор. Заповядай да поседнем в къщи! Стрина ти Танка ще ни почерпи по една чепка грозде или нещо друго.
В това време стрина Танка излезе на чардака, видя ме и ме покани в къщи. Казах й, че съм наминал пътьом за малко, но след няколко дни нарочно ще им дойда на гости. Тя започна да окачва под стряхата на чардака връзки лук и чесън, а ние с мъжа й останахме до бунището. Попитах го дали имат писмо от Марчо, който от два месеца бе студент в София, попитах го и за другите му синове. Марчо се обаждал редовно, бил добре, живеел с едно момче от пловдивските села. Записал агрономство. Преди да тръгне за София, се канел да се запише в политехниката, а като отишъл там, решил да се запише в Агрономическия факултет. Е, щом е рекъл агрономство — агрономство, негова си работа. Оня ден му изпратил колетче с туй-онуй да се позахранва от време на време, че храната в София била малко кът. Аньо трамбова в казармата, Димчо тази година, живот и здраве, ще завърши Образцов чифлик.
Докато ми разказваше за синовете си с по няколко думи, както се дават накратко сведения за чужди хора, Киро Джелебов неволно взе вилата и докато хвърляше тор в каруцата, заговори за кокошките, които се навираха в краката му за червеи: „Не знам дали си забелязал, че туй кокошката е лакома като козата. Козата да я оставиш цял ден да гризе, няма да се засити, ама и кокошката от сутрин до вечер бие с човката си като шевна машина. Гледаш, гушата й от шепа по-малка, а няма напълняне. Особено ей тази, червената, старозагорската порода, окото й все в зърното. Ротайландът яде по-малко, но става по-едър. Каквото клъвне, на гърба си го слага. И плимотрокът е такъв. Легхорната пък е най-нослива. Кажи-речи, през цялата година снася, и то всеки ден. Само че трябва да й даваш попарка от хляб, да й забъркваш ярмица или слънчоглед. От царевица, от друго зърно слабо носи. Кокошка — кокошка, но и тя си иска своето. А иначе е голям душманин на почвата. Една неделя да рови в градината, какво прави, какво струва с почвата, не я ли наториш, на другата година реколта няма.“
След тази кратка, но изчерпателна лекция по птицевъдство Киро Джелебов донесе волския ярем, който бе подпрян на стената до обора, и се залови да го слага на о̀ка, а аз му пожелах приятна работа и си тръгнах. Не бях очаквал някакъв успех в мисията си, защото знаех, че тази първа среща е само началото, и все пак имах чувството, че все по-трудно ще ми бъде да се срещам с него. Струваше ми се, че ще оскърбя достойнството му, ако се заема да го убеждавам да направи такъв преврат в живота си, какъвто бе отказването от частната собственост, така както убеждавах другите стопани. У Солен Калчо например можех да отида, когато си поискам, или да го спра на улицата. Отначало той категорично отказваше да слуша „за туй ваджишко текеесе“, но постепенно се увличаше в разговора и когато успявах (а винаги успявах) да го уверя, че в общото стопанство всички земеделски работи ще се извършват с машини, той възкликваше простодушно: „Ей, че то хубаво, бе!“ Щом обаче му подавах да подпише декларацията за членство, отговаряше „И туй ще стане, като му дойде времето, ще стане, бъди рахат!“ И наистина стана член-основател на стопанството. С Жендо Иванов се виждахме по няколко пъти на ден, защото семействата ни живееха като в един двор, разделен символично с прогнил трънен плет. Дълги години не знаех, както и всички в селото, защо го наричат Хайдутина, още повече че бе почтен и трудолюбив стопанин. Очевидно кръстникът му бе подочул нещичко от биографията му на млади години, но тъй като Жендо бе пришелец и нито веднъж не прояви „хайдушкия“ си нрав, всички смятаха, че прякорът му е даден по някакво недоразумение. Едва няколко дни преди хайката за вълци можах да узная защо все пак нашенци го бяха нарекли Хайдутина. Бях „прескочил“ за малко у тях, почерпихме се, както му е редът, и се разприказвахме надълго и широко. В стената на стаята срещу мен имаше открито вградено долапче, в което бяха поставени разни кухненски прибори и между тях един ръждясал барабанлия револвер. Взех тази антика да я разгледам и тогава Жендо ми разказа историята си, която вече знаем. Дали това, което ми разказа, бе вярно в подробности, дали не бе си приписал чужди подвизи, за да бъде по-интересен, това няма особено значение. Важното е, че дори да бе измислил историята си от край до край, той я разказва като своя и държеше да му вярвам на всяка дума. По всичко личеше, че изведнъж и неочаквано за самия себе си бе решил да разкрие „тайната“ на живота си, която години наред е стояла „под езика му“. Това именно ми направи най-силно впечатление. Много по-късно си дадох сметка, че бе ми разказал житието си няколко дни преди хайката за вълци, и открих в изповедта му трагично предзнаменование.