Николин Миялков и още четирима от моите „енориаши“ подписаха декларации за членство без драматични терзания, само Никола Денев при всеки разговор повтаряше един и същи въпрос: „Значи така, ще разорем междите и всички нивички ще станат една голяма нива?“ Да! „И ще си закарам добитъка в общия обор, така значи, а?“ Ще ги закараме. „И ще си работим като едно семейство?…“ Една нощ офейка с жена си и двете си деца, без да се обади на никого. Имаше трийсетина декара земя, остави я на бъдещото стопанство и „поведе крак“ в миграцията към градовете. „Значи така, а?“
Работата ми с тези хора не бе лека, упорството ми да подравям основите на патриархалното им битие ги караше да се държат настрани от мен, бяха развълнувани и любопитни, питаха, спореха, отричаха, отпъждаха ме или ме търсеха като болници да им давам утеха. („Наш си, учен си, ставам кооператор на твое доверие, ако ме измамиш, чичовото, вуйчовото, дядовото, ти ще ни береш греха!“) С една дума, допускаха ме до себе си. При Киро Джелебов трябваше да чукам на отворена врата. Нямаше да се изненадам, ако откажеше да влезе в ТКЗС, защото нямаше да бъде единственият в селото. Мъчителното в случая бе, че не ме допускаше до себе си. Най-простото нещо бе да го запитам, чичо Киро, така и така, какво е намерението ти относно кооперативното стопанство, а не можех да го направя. Бях твърде млад, младо и болезнено трябва да е било и честолюбието ми, за да го агитирам, а той да ме погледне в очите и да каже: „Ето за какво ме обикаляш — да ме учиш какво да правя.“ Не само честолюбието ме е възпирало да го „уча“, изпитвал съм към него и онова чувство, което наричат респект и което трудно се поддава на обяснение. Изпитваше го отначало дори и Стоян Кралев и неслучайно не се зае сам с него, а изпрати мен да го „сондирам“, и то много предпазливо. Да го сондирам обаче все пак не означаваше да му доказвам, че досегашният му живот е неправилен и порочен от гледна точка на новото време и всичко, що бе съградил и отгледал — имот, добитък, инвентар, — което носеше следи от сърцето и душата му, трябва да го предаде в общото стопанство днес или най-късно утре, ей така, изведнъж, като че не е било негово.
Бях обещал да му отида на гости и отидох, но пак пътьом, за няколко минути, „защото съм зает с предстоящото учредително събрание на ТКЗС“. И друг път, вече при случайни срещи, все му повтарях, че не мога да му гостувам, защото от сутрин до вечер „тичаме“ по работите на учредителното събрание, с надеждата, че може да прояви интерес към това толкова важно събитие, но той казваше: „Е, хубаво, като се освободиш, намини към нас, имаш много здраве от Марчо!“ Питах се дали не съзнава своята обреченост на частен стопанин и ако я съзнава, как може да запази такова самообладание, когато около него животът бушуваше като море. Наистина по онова време той ми изглеждаше като някакъв Гъливер, който гледа от висотата на великанския си ръст стотици джуджета да пъплят в краката му, разбунени от някаква своя тревога, и внимава да не ги настъпва. Питах се още дали се надява да го отмине общата участ и на какво се крепи вярата му. На свой ред Стоян Кралев все по-често ме питаше какво става с „моя човек“ и аз му отговарях, че моят човек се колебае и все още не може да вземе някакво решение. Такива са те, казваше Стоян Кралев по каноните на класовата теория, ще има да охкат и пъшкат, докато се измъкнат от дребнобуржоазната си черупка. А ти не го оставяй много-много да мъдрува, ами го поразчовъркай по-ячката, да не си мисли, че партията цял живот с перо ще го гали…
Аз обаче не знаех дали Киро Джелебов се колебае и дали изобщо има някакво отношение към бъдещото ТКЗС. Хората напразно смятаха, че с него сме си „свои“ и че си „имаме думата“. И семействата ни не се сближиха, както трябваше да се очаква. Стрина Танка наминаваше от време на време у дома „да видят какво ще изпратят на учениците“, по същия начин и майка ми наминаваше към тях. Все си обещаваха да си направят по едно голямо гости и все не се наканваха да го направят. Киро Джелебов бе влязъл само веднъж у дома за четвърт час, поговориха с баща ми за нашите ученически работи и даже не пожела да изпие чашка ракия. И той, и жена му седяха нащрек, сякаш не смееха да се докоснат до околните предмети, за да не се изцапат, презираха сиромашката ни покъщнина или не искаха да ни притесняват с присъствието си, защото забелязваха, че нашите наистина се притесняват от тях. Иначе Киро Джелебов идваше често у нас, но само до вратника, слагаше в каруцата, каквото нашите бяха приготвили за мен и го докарваше в града. И в квартирата ни престояваше все „на крак“, оставяше каквото бе донесъл и щом отпочинеха конете, потегляше за село.