Всяко семейство живее по свои закони и навици, има свои тайни, планове и противоречия. В село обаче те скоро излизат наяве, наивността и любопитството са така преплетени, че хората не успяват да прикриват личния си живот зад непроницаеми стени, там и кучетата „говорят“, а селяните разбират много добре езика им. За семейството на Джелебов, както и за всички семейства в селото, се знаеше всичко, а всъщност не се знаеше нищо. Имам предвид вътрешния живот на семейството им, в който чуждото око и чуждото ухо не можеха да проникнат. Никой не бе ги чул да разговарят на „висок тон“ помежду си, да си разменят многозначителни погледи, да се увещават за нещо и трудно бе хората да си представят, че като всяко семейство, и те имат часове, в които се събират да се съветват по важни семейни въпроси, да си съставят планове за бъдещето. У тях и трудовите, и личните им отношения бяха така гладки, спокойни и хармонични, сякаш всички, и млади, и стари, бяха еднакво мъдри, разбираха се като по телепатия и не се нуждаеха от взаимни съвети. Не бяха и потайни, защото нямаха какво да крият от външни хора, а по-скоро сдържани и съсредоточени в работата си. На бурните политически събития през войната и особено по време на революцията реагираха също така сдържано и не взимаха страна, тъй че не можеше да се разбере как възприемат тези събития. Всички от семейството съумяха да запазят самообладание, като се придържаха в строг неутралитет по отношение на външния свят и не се поддадоха на политически страсти.
Срещнах Киро Джелебов в деня, когато се разтури кооперативното стопанство. Този ден бе най-тъжният от новата история на селото. Отначало всичко вървеше по-спокойно, хората познаваха добитъка си, отвързваха го от яслите и го откарваха по домовете си, но когато дойде ред на овцете и инвентара, избухнаха спорове и кавги. Всеки стопанин бе изрязал знак на ушите на овцете си, по който ги разпознаваше в махленското стадо. Там се събираха овце от десетина къщи и знаците бяха различни. В кооперативното стопанство бяха събрани овце от осемдесет къщи, много от знаците се повтаряха, а собствениците спореха кая овца на кого е и всеки искаше да вземе по-добрата. Много овце бяха измрели, но имаше и много шилета от пролетта и това стана причина за още по-голяма неразбория в разземването на имуществото. Така стана и с инвентара. На един каруцата повредена и посяга на чужда, на втори — лемежът на плуга сменен, на трети — хамутите, и ето че възвръщането на имуществото се превърна в разграбване. Мнозина се хванаха за гушите и стигнаха до бой, жените пищяха неистово и кълняха, лаеха кучетата. Още от сутринта заръмя дъжд и прахта скоро се превърна в кал, на всичко отгоре черковната камбана удари на умряло и протяжните й звуци се понесоха над селото като прокоба. Събитието назряваше пред очите ни, няколко стопанства в околията бяха се разтурили, половината от нашите кооператори отдавна бяха подали заявление за напускане. И все пак бяхме изненадани, струваше ни се, че е станало нещо неочаквано, както стават катастрофите по ничия вина. Нищо не можеше да се предотврати и ние, които бяхме положили толкова усилия за създаването на стопанството, сега гледахме с покруса как хората, изкаляни и измокрени, ръфат от мъртвото тяло на стопанството като лешояди и отмъкват късовете към бърлогите си.
Та в този злощастен ден привечер, когато се прибирах у дома, Киро Джелебов ме настигна на улицата, поздрави ме и тръгна редом с мен. Отвърнах на поздрава му, без да го погледна, за да не видя в лицето му злорадството, което бе изписано по лицата на другите частници. Почувствувах се неловко дори за ония несъстояли се разговори, с които възнамерявах да го спечеля на наша страна. Бях така отчаян от поражението, че не съумявах да прикривам състоянието си, и това ме правеше мнителен. Помислих си например, че той можеше да се отбие за дома си по друга улица или да ме изчака да отмина напред и да не се навира в очите ми тъкмо днес. Вървяхме няколко минути, без да проговорим, но аз се досещах какво иска да ми каже с мълчанието си: „Всички знаеха, че текезесето ви ще се разтури, само ти, изглежда, не си знаел и сега се тревожиш.“ Това ме угнети още повече и за пръв път в сърцето ми трепна ненавист към него. Стигнахме до улицата, на която трябваше да се разделим, и той каза: