— Текезесето ще стане, не бой се! И то още идната година.
Спрях неволно и го погледнах. На лицето му не бе изписано злорадство, но не и съчувствие или съжаление. Както винаги, и това събитие бе минало покрай него, без да го докосне и без дори да наруши всекидневните му трудови навици. Беше облечен в дочено сетре и обут в гумени цървули, с подпретнати крачоли, на рамото си държеше мотика. Докато в селото бушуваше ураган, той бе ходил на нивата или на лозето да си гледа работата.
— Няма как да не стане — повтори той. — Иначе каква революция ще бъде! Само че трябваше да се почака малко, та хората да се посъвземат. Сега те са стреснати като от сън. Гледат с отворени очи, а не виждат какво става около тях. Та така, горе главата и си остани със здраве!
Изви надясно по улицата и се отдалечи.
— Ако ти и някои стопани като теб бяхте станали кооператори, стопанството нямаше да се разтури! — извиках след него.
Той сякаш бе очаквал да му кажа тези думи, върна се няколко крачки и спря. Дъждът бе престанал да ръми, облаците се бяха разкъсали и залезът се къпеше в синьо-зелени отблясъци. Откъм долната махала се чу проточен плач на умряло, зад нас по разкаляния мегдан мъж и жена бутаха каруца без ок и се караха за нещо.
— За мене е още рано — каза Киро Джелебов.
— И за идната година ли ще ти е рано?
— Не знам. Двама са на главата ми, а след някоя и друга година може да станат и трима. Как ще ги издържам със стотинки на трудоден?
И си тръгна. Това бе разговорът, който от година и повече не се решавах да поведа с него. Ненапразно бях се страхувал, че ще почукам у дома му на отворена врата. Както и предполагах, той разбираше не по-зле от нас, че кооперирането на земята е неизбежно, така че в продължение на една година, както сам предвиждаше, трябваше да реши какво да прави. Годината изтече, кооперативното стопанство се основа за втори път и той пак остана отвън. Започна блокирането на земята. В новото стопанство влязоха три четвърти от стопаните и частниците бяха изтласкани в краищата на землището.
Киро Джелебов започна да работи чужда земя, а чуждата земя бе лошо стопанисвана и той едва успяваше да се отчита с държавните доставки, които се начисляваха на декар и на глава добитък, а не от добива. Марчо бе втора година студент, Аньо излезе от казармата и още същата есен записа ВИНС-а във Варна, а Димчо отиде в казармата. Двамата студенти прекарваха по-голямата част от лятната ваканция по младежки бригади, а в село си идваха за по няколко седмици. Киро Джелебов все по-трудно смогваше с кърската работа и скоро бе принуден да даде на ТКЗС половината от земята. И ако с гордост успяваше да прикрива душевното си състояние, то облеклото му явно издаваше, че върви към стопанско разорение. Отдавна бях забелязал, че доизносва ризите на синовете си, а и по цялото му облекло имаше тук-там малки кръпки. И стрина Танка носеше вече избелели от пране дрехи. С нея се срещахме по-често. Колкото пъти ми се случваше да мина покрай тях, все я виждах в градината или по двора да работи нещо, поздравявах я и тя все ме поканваше да се отбия при нея. Черпеше ме с плодове или някакво сладко и докато го изядех, тя посядаше на крайчеца на стола, колко да „подвие крак“, и понеже не умееше да прикрива с гордост бедственото положение на семейството, от нея узнавах с каква мъка свързват двата края. И търговка станах, усмихваше се тя и с простодушна откровеност ми разказваше как ходели с мъжа си в града да продават „това-онова“. Киро обвивал чинелите на каруцата с парцали, излизали през градинската врата и по странични пътища отивали до града. Пристигали там преди зазоряване, Киро оставал в покрайнините с каруцата, а тя се промъквала през лозята и отивала при лелината си дъщеря, която работела в пощата, и продавала сиренето, маслото, меда и яйцата на свои познати. Парите от продажбата скътвала настрани и всеки месец изпращала от тях на синовете.