— Като има живот и здраве, всичко ще се нареди — говореше тя, докато ме изпровождаше до вратника. — Марчо ще завърши догодина, по-следващата — Аньо, а пък Димчо, ако и той рече да учи по-нагоре, един нали е, и него ще изкараме.
Но нито един от синовете им не успя да завърши образованието си.
Един ден в края на лятото на 1950 година Стоян Кралев ми възложи да направя списък на семействата, които щяха да получат наряд — захар, женски забрадки, цървули и още някои неща от първа необходимост. Той често ми възлагаше такива писмени работи, седях на края на масата му и скрибуцах с перото, а той си гледаше другата работа или излизаше из селото. Току-що бях завършил списъка, и в клуба влезе Илко, братът на Стоян Кралев. Той бе председател на ОФ комитет, прегледа списъка и започна да чете някакъв вестник. Прегледа го и Стоян Кралев и ми даде да препиша някаква наредба до бригадирите. Тогава в клуба влезе Киро Джелебов. Вратата бе отворена, той почука на рамката, свали сламената си шапка и поздрави.
— Заповядай, седни! — покани го Стоян Кралев.
До стената имаше няколко стола, Киро Джелебов седна чинно и сложи сламената си шапка на коленете. Стоян Кралев се опря на лакти, поогледа го и попита:
— Е, как върви частният сектор?
— Мъчим се…
— Мъчим се, мъчим се, ама не го оставяме — каза със злобна усмивка Стоян Кралев.
Киро Джелебов прекара ръка по главата си, там, където шапката бе оставила следа по косата му, и замълча. Така минаха няколко секунди и той се обърна към Илко.
— Дойдох да взема бележките за синовете.
— Ей сега, бай Киро.
Илко стана и отиде до масата. Тя имаше две чекмеджета. В едното се съхраняваха книжата и печатът на партийната организация, в другото — на Отечествения фронт. Илко посегна към своето чекмедже, но Стоян Кралев сложи ръка на дръжката му.
— Най-напред да си поговорим с другаря Джелебов, а бележките после. От години не сме разменили дума, не сме си виждали очите, сякаш не живеем в едно село.
Наистина той за пръв път от няколко години щеше да разговаря с Киро Джелебов. Стана, заобиколи масата и започна да се разхожда назад-напред из помещението. Пристъпваше бавно и стъпките му режеха тишината със скърцаща отмереност. В записките си брат му Илко го описва доста подробно и сполучливо и аз ще си позволя да повторя от описанието му само това, че в случая, както му бе станало вече навик, Стоян Кралев подражаваше на Сталин — такъв, какъвто го бе видял по филмите. По онова време не виждахме нищо смешно в това, а, напротив, изпитвахме известна завист към него, че умее да се превъплъщава в една толкова скъпа за нас личност. Всички живеехме, мислехме и действувахме под обаянието на тази желязна личност, възхищавахме се от неговата твърдост и себеотрицание, а един епизод от живота му ни правеше потресаващо впечатление — когато царската полиция го налагала с камшици, той спокойно си четял вестник. И във филмите бе сдържан на думи и жестове, единственото, което си позволяваше, бе една иронична усмивка „под мустак“, така че величието му се украсяваше с необикновено хладнокръвие при всички обстоятелства. Стоян Кралев, уви, не притежаваше тази несъкрушима сила на духа. При случаи като сегашния започваше да говори спокойно и дори да се усмихва, но само след няколко минути се превръщаше в афектирано и жестикулиращо подобие на своя кумир.
— Другарю Джелебов — каза той, като поглаждаше с палец мустака си и крачеше назад-напред с втикната ръка между копчетата на куртката си, — и на нашата улица настъпи празник. Усилията ни се увенчаха с успех. Кооперативното стопанство е налице. Без тебе и още трийсетина души като тебе, които са налапали по един кокал и го ръфат като кучета зад къщи. Отсега нататък няма да има кокал. Няма да има черна борса, търговийка с това-онова и суха пара в кесията. Тази есен — всички в стопанството! Не може едни да строят сега къщата, а други да се настанят утре в нея и да се разполагат. Не може днес едни да орат и сеят, а утре други да папат хлебеца. Край на частното! Край на търпението ни! В такива случаи народът казва: „Тебе думам, дъще, сещай се, снахо!“ Ако снахата, значи, е умна и честна, няма защо да й казваш направо какво се иска от нея, сама ще се досети. Нашите „снахи“ са глухи и тъпи кулашки подлоги. Не разбират от намек, трябва да ги биеш по мутрата.
Жестовете му ставаха все по-широки и резки, думите му — все по-твърди и гневни. В клуба бяха влезли тримата бригадири да вземат навярно наредбата, която бях преписал за тях, и като видяха настроението на Стоян Кралев, мълком застанаха в редица до стената. Киро Джелебов изглеждаше като изненадан из засада, комуто са хвърлили в лицето кал, толкова неочаквани бяха за него думите на партийния секретар. Всички познаваха гордия му нрав, знаеха, че дори „високият тон“ оскърбява достойнството му, камо ли едно сравнение с куче, и явно се притесниха заради него. Но може би тъкмо оскърбеното му достойнство разпалваше още повече яростта на Стоян Кралев.