— Ще го търсим! — каза тя, когато влязоха в средната стая, както се споделя семейна тайна между четири стени. — Намерете фенера и го запалете!
Искаше да каже още нещо, но мастиленото петно върху хартията хвана погледа й с тъмния си блясък. Синовете също го забелязаха. Марчо предпазливо изправи катурнатата мастилница и мина от другата страна на масата, за да прочете написаното. Аньо се опитваше да го прочете от обратната страна, а майка им, сключила здраво ръце под гърдите си, поглеждаше ту към единия, ту към другия и очакваше кой от двамата пръв ще произнесе написаното.
— Молба до управителния съвет на стопанството — каза Марчо. — Но не е довършена. Написал няколко изречения и спрял. Разлял е мастилницата върху листа, без да иска, и оставил за утре да я напише.
Молбата на баща им напомняше писмо на самоубиец, недовършено в пристъп на умопомрачително нетърпение да сложи по-скоро край на живота си, разлятата мастилница неопровержимо свидетелствуваше за душевното му състояние, когато е написал „задължавам се…“ и си е дал сметка с какво именно се задължава към кооперативното стопанство. Тази дума е била граница между два живота, съдбовна граница, която не е могъл да премине, но синовете вярваха, че познават характера на баща си, както познават себе си, и не допускаха, че ще заплати с живота си влизането в стопанството. Никой досега не бе упражнил натиск върху него и недопустимо бе да го е упражнил именно днес привечер, и то така брутално, че да седне да пише молба по принуда. В село отдавна се говореше за масовизация на стопанството и баща им все по-често се шегуваше, че щом мечката е заиграла в комшийския двор, скоро ще играе и в техния. Пълното коопериране на земята бе вече факт, който можеше да се оспорва, но не и да се избегне. Доколкото бяха разговаряли за предстоящото им влизане в стопанството (а то биваше рядко), не бяха забелязали съпротива или безпокойство у баща си, сякаш той приемаше това събитие като предопределение на времето, на което никой не може, а и не бива да се противопоставя. Ставаше дума „тази работа“ да се отлага колкото може по-дълго, докато завършат образованието си, а „оттам нататък, където всички — там и ние“. Така написаното на карирания лист все пак си оставаше загадка, но синовете не я свързваха с изчезването на баща си, ако изобщо бе изчезнал. След няколко дни нивата с обрания слънчоглед трябваше да се изоре и те предположиха, че е отишъл в съседното село да вземе лемежите, които бе дал на тамошния железар да ги наточи. Но майка им, като всяка майка и съпруга, предчувствуваше най-лошото. Лицето й всяка минута променяше образа и цвета си и докато синовете изказваха най-различни предположения, тя цялата бе устремена навън и слухът й ловеше най-слабите шумове на нощта. И тогава се разнесе вой, силен и злокобен, сякаш кучето стоеше на прага. Майката трепна, от сърцето й се изтръгна тъмен атавистичен хлип на зло предчувствие, ръката й се вдигна към челото и направи кръст. Воят на кучето се повтори още по-продължителен и зловещ и отново изпълни стаята с прокоба.
— Забравихме да го отвържем — каза Марчо. — Ще отида да го пусна.
— Вземете фенера! — каза майка им.
Пуснаха кучето от синджира и то с радостно скимтене се втурна из двора, а оттам към улицата. Тримата се отправиха към кошарата, стрина Танка влезе първа с фенера в ръка, вдигна го високо над главата си и огледа тавана от край до край. Влизаха в оборите и в долните стаи на къщата, претърсиха всяко кътче по двора и влязоха в градината. Стрина Танка вървеше все така напред с фенера в ръка, оглеждаше всяко дърво и всеки храст, а синовете я следваха. Когато стигнаха до оградата, двама души внезапно се изправиха срещу тях и ги запитаха какво правят в градината по това време. Верни на джелебовския си нрав да пазят в тайна семейните си работи, тримата мълчаха, струваше им се нелепо и срамно да признаят, че търсят изгубения си баща, а не можеха да измислят и друга причина. Мълчаха и ония зад оградата. Бяха от нощната стража и това бродене из градината в потайна доба им се виждаше нечиста работа. Мнозина от частните стопани правеха черни хармани, колеха добитък или закопаваха зърно в земята и нощната стража трябваше да провери дали не е извършено някое нарушение.
— Како Танке, какво правите тук? — попита още веднъж единият от стражата.
— Илийчо, ти ли си?
— Аз съм, како Танке.